Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
— Имам специално разрешение да пренасям стоки през нощта. Поръчката е за императорския дворец.
Думите „императорския дворец“ обикновено бяха достатъчни, за да го оставят да си върви по пътя. Този път стражът махна с ръка.
— Щом имаш специално разрешение, дай да го видим.
Тази нощ явно нямаше да мине само с това. Ричард извади сгънато парче хартия от специалния вътрешен джоб на ризата си и го подаде на мъжа. Чу се скърцане на метал — стражът отвори вратичката на покритата лампа, за да освети документа. Няколко глави се скупчиха да надзърнат и да огледат официалните печати. Бяха истински. Така и трябваше да бъде — бяха стрували на Ричард малко състояние.
— Заповядай. — Стражът му върна документа. — Да си виждал нещо необичайно из града тази нощ?
— Необичайно ли? Какво имате предвид?
Стражът изсумтя:
— Ако беше видял, нямаше да ме питаш. — Той махна с ръка. — Продължавай.
Ричард не се забърза.
— Трябва ли да се притеснявам от нещо? — Той демонстративно се огледа. — Да не би да са се появили разбойници? В опасност ли съм? Може ли един гражданин да се чувства защитен нощем из улиците? Ако има някаква опасност, се връщам.
Онзи се изхили подигравателно.
— Няма от какво да се притесняваш. Просто някакви глупаци, които създават проблеми, понеже си нямат друга работа.
— Значи това било. Сигурни ли сте, че е само това?
— Изпълняваш поръчка на двореца. По—добре се хващай на работа.
— Слушам, сър — отвърна Ричард, цъкна с език на конете и ги подкара. Тежката каруца се заклатушка напред.
Нямаше представа какво става, но подозираше, че стражите са излезли на лов за бунтовници. Вероятно всеки, когото пипнеха тая нощ, щеше да бъде хвърлен в затвора. Един от хората на Айшак вече бе арестуван преди няколко дни. Човекът си пийнал повечко от домашната ракийка и си тръгнал от профсъюзната сбирка по—рано. Така и не стигнал до дома си. Няколко дни по—късно Айшак получи известие, че неговият работник е признал престъпленията си срещу Ордена. Бяха арестувани жена му и дъщеря му. Жена му бе пусната след няколко побоя с камшик и изтръгнатото признание, че е злословила срещу Ордена и че има лоши помисли спрямо съседите си. Дъщерята още бе там. Не се знаеше дори къде я държат.
Най—сетне каруцата му стигна до края на града, откъдето почваше полето. Той си пое дълбоко дъх, поглъщайки приятния аромат на прясно обърнат чернозем. Тук—там в черния мрак, подобно звездица, проблясваше прозорец на ферма. На лунната светлина Ричард най—сетне различи грубия силует на ограда. Още с приближаването на каруцата до склада за въглища въглищарят, нервак на име Фавал, се втурна да го посрещне.
— Ричард Сайфър! Ето те най—после. Притеснявах се, че няма да дойдеш.
— Защо?
Мъжът се изкиска пронизително. Имаше навика да се смее на неща, които не са смешни. Ричард го приемаше като особеност на характера му. Човекът бе нервен и страхлив и смехът му не изразяваше неуважение, а по—скоро извираше някъде от вътре, не можеше да го контролира. Мнозина го избягваха именно поради странния му смях — страхуваха се да не би да е луд. А лудостта, според общото мнение, бе наказание, налагано на съгрешилите пред Създателя. Имаше и такива, които се дразнеха, понеже си мислеха, че се смее на тях. Това изнервяше Фавал още повече и съответно го караше да се смее повече. Предните му зъби липсваха, носът му висеше напред от многобройните счупвания. Ричард знаеше, че този смях е по—силен от него, така че никога не го бе притеснявал за това. И така Фавал бе започнал да го харесва.
— Не знам. Просто си помислих, че може да не дойдеш.
Огромните очи на въглищаря примигнаха на лунната светлина. Ричард го изгледа озадачено.
— Фавал, нали ти казах, че ще дойда. Какво те кара да мислиш, че може да не удържа на думата си?
Пръстите на въглищаря подириха ухото му.
— Ами нищо.
Ричард скочи от капрата.
— Спряха ме градските стражи…
— Не! — Кикотът на Фавал отекна в тъмнината. — И какво искаха? Искаха ли ти нещо?
— Просто питаха дали съм забелязал нещо необичайно.
— Но не си. — Пак се изкикоти. — И те пуснаха. Нищо не си видял.
— Е — започна Ричард, — видях онзи с двете глави.
В тишината пееха щурци. Фавал примигна изумено. Ричард видя как долната му устна увисва.
— Видял си човек с две глави?!
Този път Ричард се засмя.
— Не, Фавал, не съм. Просто се пошегувах.
— Така ли? Не ми стана смешно.
Ричард въздъхна.
— Сигурно. Приготви ли ми въглищата? Чака ме дълъг път. На Виктор му трябва стоманата, а на Приска — въглищата, иначе няма да изпълни поръчката на Виктор. Каза, че не си му изпратил последната поръчка.