Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
Фавал се изкикоти.
— Не можах! Исках, Ричард Сайфър, парите ми трябваха. Потънал съм в заеми за дърветата, от които правя въглища. Дърварите казаха, че ще ми спрат доставките, ако не им се изплатя.
Фавал живееше на входа на гората, така че дърветата му бяха подръка, но не му бе позволено сам да ги сече. Всички ресурси принадлежаха на Ордена. Дървета се сечаха само когато дърварите, които разполагаха с разрешения, имаха нужда от работа — а не когато някой имаше нужда от дърва. Повечето дървен материал просто изгниваше на земята. Всеки, когото заловяха да взима от тези дърва, подлежеше на арест за кражба от Ордена.
Фавал разпери ръце пред Ричард, сякаш молейки го за разбиране.
— Опитах се да транспортирам въглищата до Приска, но комитетът ми отказа разрешение. Казаха, че не ми трябвали пари. Не ми трябвали пари! Можеш ли да си представиш? — Той се изсмя болезнено. — Казаха ми, че съм богат, понеже си имам бизнес, и че трябва да чакам, докато те се погрижат за нуждите на обикновените хора. А аз просто се опитвам да свържа двата края.
— Знам, Фавал. Казах на Приска, че не си виновен ти. Той разбира — самият той има подобни проблеми. Просто е отчаян, понеже въглищата му трябват. Познаваш го: не може да понася хора, които не умеят да се справят с проблемите си. Обещах му да му закарам една каруца въглища тази нощ, плюс още две утре вечер. Мога ли да разчитам на теб за още две каруци утре вечер?
Ричард му подаде сребърните монети за тазвечерния товар.
Фавал сключи молитвено ръце.
— О, благодаря ти, Ричард Сайфър. Ти си моят спасител. Тия дървари са отвратително племе. Да, да, още две каруци утре. Вече изстиват. Ти си ми като син, Ричард Сайфър. — Той махна с ръка към мрака и се изкикоти. — Ето ги там, правят се. До утре ще са готови.
Ричард видя десетките могилки, подобни на купчини слама, които представляваха наземните пещи. Малки парчета дървесина се затъкваха плътно в дупка, в центъра на която се поставяше огниво, и се изграждаше заоблена купчина, покрита с папратови листа и клони и най—отгоре с твърда земя. Огънят се запалваше най—отдолу, после отворът се затваряше. Влагата и пушекът излизаха през малък отвор в продължение на шест, до осем дни. Щом пушекът изчезнеше, отворите се запушваха, за да се потуши огънят. След като изстинат, пещите можеха да се отворят и въглищата да се извадят. Беше тежък и изнурителен труд, но не особено сложен.
— Дай да ти помогна да натовариш — предложи Фавал.
Ричард забеляза ризата на мъжа, някъде около рамото, когато онзи тръгна към каруцата.
— Какво става тук, Фавал?
Фавал вдигна пръст към горната си устна и се изсмя. Звукът бе почти болезнен. Поколеба се, но накрая отговори:
— Бунтът. Започна се.
Ричард се бе досещал.
— Какво знаеш, Фавал?
— Нищо! Нищо не знам!
— Ей, говориш с мен, Ричард. Няма да те издам.
Фавал се изсмя. Този път бе по—скоро като облекчение.
— Разбира се, че няма. Разбира се. Прости ми, Ричард Сайфър. Толкова съм нервен, че направо не мисля.
— Е, какво знаеш за бунта?
Фавал разпери безпомощно ръце.
— Орденът задушава хората. Не можем да живеем. Ако не беше ти, Ричард Сайфър, аз щях … е, не ми се мисли за това. Но другите, другите нямат такъв късмет. Те гладуват. Орденът отнема всичко, което произвеждат. Мнозина от близките на хората са тикнати в затвора. Признават си неща, които не са извършили. Ти знаеш ли за това, Ричард Сайфър? Че признават неща, които не са извършили? Аз никога не съм го вярвал. Мислел съм, че щом признават, значи са виновни. Защо да признаваш нещо, ако си невинен? — Той се изкикоти. — Защо? Мислех, че това са ужасни хора, които искат да навредят на Ордена. Мислех, че служа добре на Ордена, и се радвах, когато изменниците са арестувани и наказвани.
— И какво те накара да промениш мнението си?
— Брат ми. — Кикотът на Фавал внезапно се превърна в стонове. — Той ми помагаше в правенето на въглища. Правехме всичко заедно. Изхранвахме семействата си с това. Работехме от сутрин до вечер. Спяхме заедно в тази къща. Ей я там. В една стая. Бяхме неразделни. Миналата година на една сбирка, където всички трябваше да станем и да кажем, че Орденът прави живота ни по—хубав, когато сбирката свърши, го арестуваха. Някой беше дал името му като бунтовник. Не се притесних. Брат ми не беше виновен в нищо. Та той е само един въглищар.
Ричард слушаше изповедта на човека в мрака, по врата му се стичаха струйки пот. Фавал се отдаде на спомените си:
— Стражите казаха, че брат ми най—накрая си признал. За висши престъпления, така ги нарекоха — за заговори срещу Ордена. Казаха, че си признал пред тях. На другия ден отидох да поразпитам при големците — бях толкова ядосан. Исках да им кажа, че са жестоки животни. Жена ми започна да реве и да ме моли да не отивам, страхуваше се, че ще арестуват и мен. Заради нея и заради децата не отидох. Така или иначе нямаше да помогне. Вече бяха изтръгнали признанието на брат ми. Никой, който признава, не е невинен. Всеки го знае. Осъдиха брат ми на смърт. Жена му и децата му живеят при нас.