Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
— Добре, Ричард Сайфър. Щом казваш, ще си остана тук и ще правя въглища.
— Добре. Ще се върна утре вечер. Но ако стане нещо, може да не успея да се добера дотук. Ако наистина бунтът продължи из улиците и има блокади, може да не успея.
— Разбирам. Ще дойдеш, щом можеш. Вярвам ти, Ричард Сайфър. Никога не си ме разочаровал.
Ричард се усмихна.
— Виж, ако утре наистина избухне бунт и не мога да дойда, ето ти парите за следващия товар. — Той подаде на човека още една сребърна монета. — Не искам тези дървари да престанат да те снабдяват с материал. Леярните имат нужда от въглищата ти.
Фавал се изхили с искрено задоволство. Целуна сребърната монета и я пусна в ботуша си.
— Въглищата ще са готови. А сега, дай да ти помогна да довършим.
Фавал беше само един от въглищарите, с които работеше Ричард. Разполагаше с цяла верига, с помощта на които поддържаше работата в леярните. Всички тези мъже бяха скромни хорица, които също трябва да изхранват семейства. Те правеха всичко възможно да оцелеят под игото на Ордена.
От продажбата на въглищата на леярните Ричард правеше малка печалба, която обаче ставаше по—голяма от продажбата на желязото и стоманата, които купуваше от тях. Въглищата представляваха само една от дейностите, с които запълваше нощите си и оползотворяваше по—добре работното си време. Това, което изкарваше от продажбата на въглища, покриваше най—вече подкупите, които даваше. Печелеше доста повече от доставката на по—непопулярни материали като руда, глина, олово, живак, антимон, сол, плесени и редица други вещества и материали, от които леярните имаха нужда, но за които не можеха да получат разрешение да им бъдат доставени, когато са им нужни. Имаше достатъчно работа за Ричард. Изкарваше достатъчно, за да поддържа екипажа си, и му оставаше по малко отгоре. При желязото и стоманата печалбата беше чиста.
Докато закара въглищата до Леярната, Приска — едрият главен леяр, вече сновеше нетърпеливо. Мощните му ръце се вкопчиха в каруцата. Очите му надзърнаха вътре.
— Закъсняваш.
— Забавих се повече от час, след като бях натоварил, докато градските стражи прегледат внимателно товара ми.
Приска махна с мощните си ръце.
— Копелета!
— Няма нищо, успокой се. Не взеха нищо. Нося ти цялото количество.
Мъжът въздъхна.
— Трябва да ти призная, Ричард, че е цяло чудо, дето успявам да поддържам пещите си запалени.
Ричард се осмели да зададе опасен въпрос:
— Не участваш в… тези събития в града, нали?
На слабата светлина, идваща откъм прозореца, мъжът огледа Ричард.
— Идват промени, Ричард. Промени към по—добро.
— Какви промени?
— Бунтът започна.
Ричард усети как надеждата отново се надига в сърцето му, този път някак по—силна — не само за самия него, не само за притискащите го окови, но и за хората, копнеещи за свобода. Фавал бе мил човечец, но не притежаваше ума и способностите на Приска. Леярят знаеше повече, отколкото Ричард си мислеше, че е възможно да се знае. Той бе осигурил на Ричард всички имена на големци, които трябваше да бъдат подкупени за документа му. Бе го посъветвал на кой колко да предложи.
— Бунт ли? — попита Ричард. — Бунт за какво?
— За нас — за хората, които искат да имат възможност да живеят живота си така, както им харесва. Идва времето на новото начало. Тази нощ. Всъщност колелото вече се завъртя. — Той се обърна към сградата си и отвори вратата. — Когато стигнеш при Виктор, изчакай го.
Трябва да говори с теб.
— За какво?
Приска махна с ръка.
— Хайде, разтоварвай въглищата и товари стоманата. Виктор ще ми откъсне ушите, ако те забавя.
Ричард разтовари първата кофа и я отнесе встрани, Приска изсипа втората.
— Какво възнамеряват да правят тези хора, които започват бунта? Какви са им плановете?
Приска се наведе към него, докато Ричард загребваше поредната кофа въглища.
— Заловиха доста големци — от висшите чиновници на Ордена.
— Убиха ли ги?
— Да ги убият ли? Да не си се побъркал! Няма нищо да им сторят. Ще ги държат като заложници, докато Орденът не се съгласи да поохлаби нещата и да задоволи исканията на хората.
Ричард го гледаше зяпнал.
— Да охлаби нещата ли? Какви са им исканията?
— Трябва да настъпят промени. Хората искат да им бъде разрешено да имат по—голям дял във воденето на бизнеса си, да могат да живеят по—свободно, да работят. — Той вдигна кофата с въглища. — Да има по—малко сбирки. На нуждите им да се обръща по—голямо внимание.
Този път искрата на надеждата на Ричард не помръкна, а направо потъна на дъното на ледено езеро.
Вече почти не слушаше Приска, докато разтовариха въглищата и натовариха стоманата. Не го интересуваха намеренията на бунтовниците. Най—главното обаче нямаше как да не чуе.