Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
17
Робърт се обади на Джени рано сутринта още преди да е излязла. Попита я дали могат да се видят тази вечер.
— Ами… не знам.
Робърт се засмя.
— Не знаеш? Среща ли имаш?
— Не.
— Искам да се видим само за няколко минути. Мога да дойда у вас или пък ти ела у нас. Както искаш.
— Не можеш ли да ми кажеш сега?
— Не е за телефон. Няма да ти отнема повече от няколко минути, Джени. В колко часа ще ти е удобно?
Накрая се разбраха, че Джени ще отиде у Робърт около девет.
Робърт затвори телефона намръщен. Джени се държеше много странно. Беше разтревожена за Грег, естествено, и може би приятели й бяха наговорили какво ли не в събота и неделя. Сузи Ескъм например. Сузи беше напълно способна да каже на Джени просто за да бъде по-интересно: „Все пак не е изключено Робърт да го е бутнал вътре, нали? Естествено, той няма да си признае.“ А тъй като познаваше Сузи, Грег по всяка вероятност й е разказал за „мъжа, който дебнел Джени“. Още колко ли такива като Сузи познава Джени, помисли си Робърт.
Към десет и половина Нанси дойде при него и му каза, че мистър Джафи го вика в кабинета си.
Робърт го очакваше.
— Добре. Благодаря, Нанси — каза машинално, след това усети, че го обзема страх, който се разлива по тялото му като студена вода. Стана от бюрото си и я погледна. Тя не му се усмихна, а отмести поглед.
Мистър Джафи беше прекият началник на Робърт и кабинетът му се намираше от другата страна на фоайето. Имаше квадратно лице, мустаци и носеше очила, тялото му беше отпуснато, със склонност към пълнеене. Между изреченията правеше паузи, свиваше пълните си устни и дъхът излизаше през гъстите му мустаци с въздишка, докато чакаше Робърт да възприеме казаното. Създаваше впечатлението, че се стреми да подбира думите си, но беше не по-малко ясно, че не е имал време да ги обмисли предварително. Мистър Джафи му съобщи, че сутринта при него е идвал „представител на полицията“ и накратко това, което мистър Джафи искаше да му каже, беше, че заминаването му за Филаделфия, насрочено за след десет дни, трябвало да се отложи, докато нещата тук се изяснят, и че това било решено не толкова от него и от мистър Джерард — президента на самолетостроителното предприятие „Лангли“, — колкото от полицията, която, естествено, държала той да остане тук известно време.
Робърт кимна.
— Разбирам. Надявам се, че нещата ще се изяснят, преди да са минали десет дни. Всъщност до заминаването ми остава една седмица. Но, разбира се, няма да правя никакви планове, преди да са се изяснили.
Мистър Джафи също кимна. Седнал на стол до вратата, Робърт чакаше — мистър Джафи стоеше прав до бюрото, пъхнал ръце в джобовете на широкия си сив костюм, явно не беше свършил. Робърт се безпокоеше от онова, което мистър Джафи премълча, от мислите и съмненията, които долавяше, че се въртят в главата му в петте секунди след всяко изречение, докато кафявите му очи зад дебелите стъкла го наблюдаваха напрегнато и с някакво съжаление. Робърт беше сигурен, че „представителят на полицията“ — по всяка вероятност Липенхолц — му е разказал как той е надничал през прозорците на Джени, как се е опитал да застреля бившата си жена и може би, че е ходил на психиатър. Вероятно ще последва уволнение под формата на продължителен отпуск, помисли си Робърт.
— Мисля, че трябва да ви кажа още нещо — продължи мистър Джафи с наведен надолу поглед. — Тази сутрин получихме едно писмо, по-точно получи го мистър Джерард. Беше адресирано до президента.
Робърт проследи погледа на мистър Джафи до бюрото, където върху синята попивателна хартия видя сложени един върху друг два листа, изписани на машина.
— Вътре пише за вас. Няма съмнение, че човекът, който го е писал, е малко смахнат, но все пак… — Мистър Джафи го погледна.
— Мога ли да го видя? — попита Робърт.
— Да — каза мистър Джафи и взе листата от бюрото. — Много неприятно. Разбира се, не бива да смятате, че сме повярвали на всичко това, но… да, мисля, че трябва да го видите. — Подаде листата на Робърт.
Робърт започна да чете, след това погледът му само се плъзна по черните редове, написани със съвсем нова лента. Нямаше подпис, разбира се, но Робърт беше сигурен, че писмото е писано от Грег. Горчивият и ожесточен тон не можеше да бъде на никой друг, помисли си той. Вътре се описваше как Робърт е надничал през прозорците на Джени, как е вдигнал пушка срещу бившата си съпруга; твърдеше се, че Форестър е „психопат, който е омагьосал Джени Тийролф — едно невероятно невинно момиче на двадесет и три години, върху което той упражнява пагубната си власт и чийто годеж успя да провали“… Накрая авторът казваше, че е приятел на Грег Уинкуп и че по една или друга причина желае да остане анонимен, но заедно с това настоява за справедливост. „Една уважавана компания като самолетостроителното предприятие «Лангли» не бива да търпи…“ Робърт стана, понечи да върне листата на мистър Джафи, но тъй като Джафи не направи никакво движение, Робърт ги сложи обратно върху синята попивателна.