Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Като изкачи изронения хълм, Кайл видя осеяна със стръмни хълмове — или нещо много подобно на хълмове — равнина. Склоновете им изглеждаха твърде стръмни, за да бъдат естествени. Пътника вървеше напред, право към далечна тъмна канара, при все че Кайл не можеше да прецени на какво разстояние е. Тук — където и да бе това тук — всичко изглеждаше странно изкривено. Той изтича до Преследвача.

— Е, къде сме?

Съгледвачът нагласяше подсилената с капси кожена ризница и махаше кал от покритите си с кожа мокасини. Той се намръщи отвратено.

— Крепостта на Сянката, бих казал.

— Крепостта на Сянката? Какво е това?

— Така го наричаме при нас. Можеш да го наречеш Лабиринт на Сянката или Мийнас, или както ти харесва. Каквото и да е — все е едно.

Кайл забави крачка. Значи, Сянката. Скитникът, Мошеникът, Измамникът. Сила, която трябва да бъде избягвана, или да се отнасяш с нея много внимателно — според шаманите и магьосниците на неговия народ. Сега бяха в нейната хватка. А мечоносецът с тях твърдеше, че познава господаря й лично и че има спор с него. Вярно, засега не правеше на Кайл впечатление да е особено опасна. По-скоро изглеждаше объркана и леко безумна.

Животинката отново бе набрала преднина, наметна парцаливите одежди, изпъчи гърди и закрачи малко встрани от посоката, в която те се движеха. Най-накрая, когато се оказа сам, изграчи и отърча, за да застане още веднъж начело, навири брадичка и решително се запъти в погрешната посока. Цялата работа се разиграваше под носа на Пътника, който не показа да забелязва каквото и да е. На Кайл обаче му се стори, че гърбът му става все по-изправен и стегнат в хода на пътуването.

Хълмовете се оказаха куполи, построени от грамадни камъни — древни, обраснали; някои бяха пропукани или рухнали, а блоковете бяха разпилени по равнината, сякаш разхвърляни от някаква страшна сила.

По едно време над тях се завъртя облак от мрак — като че ли и без това закритото слънце помръкна още повече. Кайл се стресна, щом видя как над сухата прашна почва, дори и над собствените му ръце и крака, прелитат сенки. Все едно някой развяваше парцали между него и слънцето. Точно толкова внезапно „бурята“ от сенки изчезна. Щом видяха, че никой не изглежда да е пострадал, той и Джан си размениха неуверени погледи и продължиха.

Целта им се оказа един от куполите, по-голям от останалите и с по-прави страни. Щом достигнаха отворената тъмна порта, създанието профуча навътре, без да хвърли поглед назад, и остави кална следа върху прага. Всички спряха по общо неизговорено решение. Пътника се обърна към тях, а очите му продължаваха да се обръщат към портата.

— Аз ще вляза. Не е нужно да влиза още някой. Не мога обаче и да забраня на никого да го стори. Зависи от вас.

— По-скоро бих останал тук. Ако нямаш нищо против — произнесе Джан с нещо като отвращение в гласа и седна на един камък наблизо.