Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Пътника прескочи планшира и се приземи пред човека само колкото да затъне до пищялите. Въпреки това той успя да хване предницата на одеждите му и да я стисне. Човекът се затресе в ръката на Пътника и дългият отпуснат плат на ръкавите му — достатъчно дълги, за да провисват в калта — пляскаше влажно.

— Заведи ни при лукавия плъх — проръмжа Пътника. — Той най-после си заслужи няколко подбрани думи от мен.

— Да — гракна мъжът. — Тоест, не. Тук няма никакъв луков връх. Лукът е в градините.

Пътника изненадано пусна създанието, което оправи дрехите си и размаза кал навсякъде по тях.

— Дошъл съм, за да ви отведа при моя господар Сенкотрон. Вие сте удостоени с благоволението му.

— Ти пък кой си? — попита Пътника.

— Типакой? — намръщено произнесе създанието. — Ама че странно име. При все това май е доста разпространено, а?

После протегна изкаляна ръка.

— Хете.

Пътника не понечи да я стисне. Малко по-късно създанието свали десницата си и я отърка в измърляната си дреха.

— Да, да. Трябва да потегляме! Идвайте!

И се заклатушка нататък — одеждите му се влачеха след него и от краищата им падаха топчета зеленикавокафява кал. След няколко стъпки той се обърна и махна.

— Идвайте, идвайте!

— Ох, в името на Господарката на крадците — оплака се Кокошката. Той награби няколко вързопа и мехове и прекрачи през борда. Обутите му в сандали крака изцяло потънаха в тресящата се ледено студена повърхност. Той потръпна и изпъшка.

— Проклятие, та това е студено!

Останалите го последваха, скокнаха в мръсотията един по един и се затътриха след Пътника и водача им. Скоро Кайл остана почти без дъх, понеже и двата му крака се оказаха запечатани в тежка лепкава кал. Преследвача и Пустошта бяха извадили ножове, остъргваха слоеве кал от краката си и я захвърляха настрани. Вонята тежеше от противната смрад на разлагащи се морски създания. Кайл трябваше да извърне лице, когато се наведе, за да махне калта.

— Твърде недостолепно, а? — обърна се Пустошта към брат си. Тогава Пътника се обърна рязко, погледът му се присви, но той само изсумтя — сякаш на известна само на него шега — и отново тръгна, като бавно поклащаше глава. Братята си размениха озадачени погледи.

По-нататък калната равнина отстъпи пред надигащ се бряг от черни камъчета. Отляво се простираше тъмна гора от усукани сиви храсталаци и ниски дървета. Водачът им ги водеше надясно, където брегът се издигаше към изронени хълмове, гъсто покрити с оплетени треви. Кайл се питаше дали не изостава. Или това, или водачът им все повече затъваше в калта, или пък ставаше по-нисък. По-голямата част от дрехите му се тътреше дълго след него, а и ръкавите се влачеха. Преследвача и Кайл се спогледаха неуверено.