Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Плаването на север бе леко, при все че без твърдата ръка на Ереко на кърмата Хвърчило не се носеше така плавно, както преди. Джан, Преследвача и Кайл се разбраха да поддържат платното колкото може по-изопнато. Братята стояха в средата на откритата лодка, приготвяха храната и като цяло се дразнеха взаимно. Пътника стоеше на носа, тъмно скръбно присъствие, което всички отбягваха. Сякаш единствено Ереко, макар и да не бе човек, бе поддържал човешкото в майстора на меча. Кайл знаеше, че според Изгубените братя той обвинява Пътника за смъртта на гиганта. И наистина, известно време той го смяташе за виновен. Сега обаче се питаше какъв ли избор е имал човекът — целият сблъсък приличаше на неизбежно съвпадение, на дълго отлаганото затваряне на окръжност. Неизбежно. А Ереко бе предупредил за меланхоличната сила на оръжието на Пътника. Сега му бе ясно, че за него случилото се е било точно толкова тежко, ако не и повече. Нали е бил приятел с Ереко толкова по-дълго време? Струваше му се неправилно да оставят човека да скърби толкова дълго и схвана, че ако някой ще прави нещо по въпроса, това можеше да е само той. На петия ден той събра решителност и седна до носа.

— Значи Кюон — изрече Кайл след време.

Под пуснатата надолу дълга черна коса тъмносините очи на мъжа се преместиха от безсилно увисналите покрай бедрата му ръце върху Кайл. Нещо в погледа се раздвижи и проблесна — някакво далечно разпознаване — и едната му ръка се повдигна, за да разтърка очите. Той надигна глава.

— Да, Кюон.

— Мога ли да попитам защо?

Уморено свиване на раменете.

— Имаш спор за уреждане с Гвардията. А Гвардията се е запътила натам.

— Ами ти?

— Аз ще тръгна от там.

— Ще помогнеш ли?

Развеселена усмивка.

— Не, Кайл. Присъствието ми само… ще усложни нещата.

— Качулката просто ще ме убие веднага.