Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
— Е — вдигна ръка Калан и се обърна към Уорън, — как мислиш ще постъпи Джаганг?
Магьосникът отново посочи картата на юг от Ейдиндрил.
— Доколкото познавам Джаганг и начина му на действие, ми се струва, че ще се придържа към общия си план.
Има цел и ще продължи да се придвижва към нея. Не можем да го изненадаме с нищо, което да не е виждал при войните си с други противници. С опит като неговия съм сигурен, че за него тази война не е нищо особено. Не искам да омаловажавам нашите усилия — всяка война крие изненади и вече сме го доказали. Въпреки това бих казал, че в общи линии нещата се развиват така, както ги е предвидил той.
Ще му трябват още няколко месеца до началото на лятото, за да стигне до мястото, което ви показах — като се има предвид обичайната бързина, с която се придвижва армията му и фактът, че вие ще ги подпирате откъм опашката. Джаганг винаги се е придвижвал бавно, но непоколебимо. На безчетната му армия няма кой да устои. Според него колкото по—бавно унищожава врага, толкова повече ужас всява. Когато най—сетне пристигне в целта си, често се оказва, че врагът вече е изтощен от очакването и е готов да падне в краката му.
Ако разположите частите ни ето тук, където ви показах, ще можете да удържите Ейдиндрил до следващата зима, понеже Джаганг няма да припира. Той вече знае колко са жестоки зимите по тези места. Няма да се впусне в безсмислената авантюра на една зимна война. Но през лятото Ейдиндрил ще падне. Независимо от съпротивата, която ще сте им подготвили. А влязат ли в Ейдиндрил, трябва да запазим Магьосническата кула. Това е единственото, което бихме могли да сторим.
В стаята надвисна тишина. Огънят беше изгаснал. Уорън и Вирна вече си бяха събрали нещата и бяха готови за път — както повечето от армията. Двамата трябваше да се разделят с кратковременния си дом. Калан се огледа, очите й се спряха върху пердетата, които неотдавна бе изработила специално за тях двамата. Сега сватбата им й се струваше смътен спомен.
Нейната сватба също бе далечна като сън. Всеки път, щом се събудеше от него, Ричард й се струваше като призрак. Унищожителната, безумна, безкрайна война бе единствената й реалност. Имаше откъслечни моменти, в които си мислеше, че Ричард всъщност не е съществувал никога, че си го е измислила, че онова отдавнашно щастливо лято в планинската им къща никога не се е състояло. Тези мигове на съмнение я изпълваха с повече ужас дори от армията на Джаганг.
— Уорън — повика го тя тихо, — а после? Какво мислиш ще се случи след края на следващото лято, когато Орденът завземе Ейдиндрил?
Уорън сви рамене.
— Не знам. Може би Джаганг ще бъде доволен да остане в Ейдиндрил известно време, докато установи пълен контрол над Средната земя. Той е убеден, че негов дълг пред Създателя е да обедини човечеството под юмрука на Ордена. Рано или късно ще премине към Д’Хара.
Тя най—сетне насочи вниманието си към капитан Зимер.
— Капитане, пригответе хората си. Докато товарим провизиите и багажа и се приготвим за път, искам ти и момчетата ти да наминете още веднъж към Джаганг и да му дадете да разбере, че остриетата ни не са затъпели.
Капитанът се усмихна широко и поздрави с юмрук в гърдите.
Калан огледа бавно всички присъстващи.
— Възнамерявам от Ордена да се лее кръв на всяка стъпка от пътешествието им из Средната земя. Ако това е всичко, което мога да направя, ще го правя до последния си дъх.
ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Въздухът не потрепваше, всичко вонеше на мърша и канализация. Ричард избърса потта от челото си. Добре поне, че докато каруцата му се движеше, се образуваше лек ветрец.
Притесненията му около факта, че Кара и Калан сигурно отдавна са напуснали планинското си убежище, бяха прекъснати от необичайна активност за тази част на нощта. По тъмните улици претичваха призрачни фигури и се шмугваха зад тъмни порти, затръшнати бързо. Луната бе изгряла и му се стори, че от мрачните ъгълчета го наблюдават любопитни очи, които изчакват каруцата му да мине, за да продължат пътя си. Тропотът на колелетата заглушаваше гласовете им — ако изобщо говореха.
Когато зави по улицата, извеждаща към въглищарницата, бе принуден да спре екипажа си — пътят му бе блокиран от градски стражи с пики в ръце. Един от тях хвана юздите му. Друг се плъзна покрай него и го заплаши с насочено към главата му острие:
— Какво правиш по това време из улиците?
Ричард спокойно дръпна ръчката за спирачката.