Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Е, наистина става мръсно — намръщи се Адолин и отпи. — Не можеш наистина… не вярвам, че го казвам… не можеш наистина да се избършеш, когато си в Броня, та се налага някой да го свърши вместо тебе. Чувствам се като пеленаче. Друг път просто нямаш време…
— И?
Той я огледа с присвити очи.
— Какво? — попита тя.
— Просто опитвам да разбера да не би да си Шутът с перука. Той би ми причинил такова нещо.
— Нищо не ти причинявам. Само съм любопитна. — И, в интерес на истината, ѝ беше любопитно. Замисляла се беше за тези неща. Даже май повече отколкото си заслужаваше.
— Добре. Щом трябва да знаеш, старата войнишка мъдрост гласи, че е по-добре да се засрамиш, отколкото да умреш. Не можеш да допуснеш нещо да отвлече вниманието ти от боя.
— И…
— И да. Аз, Адолин Колин, братовчед на краля и престолонаследник на княжеството Колин, съм се насирал в Бронята. Три пъти, винаги нарочно. — Той пресуши остатъка от виното. — Ти си много особена жена.
— Щом се налага да ти напомня, ти започна днешния ни разговор с шега за метеоризма на Себариал.
— Май да. — Адолин се засмя. — Не върви според очакванията, нали?
— Лошо ли е това?
— Не — отвърна Адолин и се усмихна още по-широко. — Всъщност, доста е освежаващо. Знаеш ли колко пъти съм разказвал как спасих платото?
— Убедена съм, че си бил много смел.
— Много.
— Макар и не колкото бедните хорица, които трябва да чистят доспехите ти.
Адолин се разсмя гръмко. За пръв път прозвуча напълно искрено — някакво негово чувство, което не беше предварително замислено или очаквано. Той заблъска с юмрук по масата, после махна за още вино и отри сълзите от очите си. Усмивката, с която я дари, заплашваше пак да я накара да се изчерви.
Я чакай. Да не би да… се получи? Предполагаше се тя да се представи като женствена и крехка, а не да разпитва хората какво става, ако се наложи да се изходят по време на сражение.
— Добре — продължи Адолин и взе чашата. Този път дори не погледна прислужницата. — Какви други мръсни тайни искаш да узнаеш? Накара ме да се разголя. Има сума ти неща, които не се споменават в разказите и в официалните истории.
— Какавидите — нетърпеливо подхвана Шалан. — Как изглеждат?
— Това ли те интересува? — попочеса се Адолин по главата. — Аз пък бях убеден, че ще искаш да знаеш за протриването…
Шалан бръкна в чантата си, извади лист хартия на масата и почна да рисува.
— Доколкото разбирам, никой не е проучвал задълбочено пропастните чудовища. Има няколко скици на мъртви зверове и толкова. А анатомията в тези рисунки е ужасна. Сигурно жизненият им цикъл е интересен. Навестяват тези пропасти, но се съмнявам, че наистина живеят тук. Няма достатъчно храна за толкова големи животни. Това значи, че идват тук като част от някакъв миграционен модел. Идват тук да правят какавиди. Виждал ли си някога малки? Преди да направят какавидата?
— Не — каза Адолин и премести стола си от нейната страна на масата. — Често това става през нощта и ние ги виждаме чак на сутринта. Трудно е да се забележат по платата — на цвят са като скалите. Това ме кара да си мисля, че паршендите ни наблюдават. Толкова често се стига до сражения по платата. Ще рече, те ни виждат да мобилизираме и после по посоката, в която се отправяме, преценяват къде ще намерят какавидата. Ние имаме преднина, обаче те се придвижват по-бързо из равнините, затова пристигаме едновременно…
Той млъкна и наведе глава да види по-добре скицата.
— В името на Бурята! Наистина е хубаво, Шалан!
— Благодаря.
— Не, имам предвид наистина хубаво.
Тя беше скицирала набързо няколкото типа какавиди, за които бе чела в книгите, наред с изображения на хора до тях за сравнение на размера. Не беше много добре — работеше за скорост. Но Адолин изглеждаше искрено впечатлен.
— Формата и текстурата на какавидата — каза тя — могат да помогнат за класифицирането на пропастните чудовища в семейство сходни животни.
— Най-много прилича на това — отговори Адолин, приближи още малко и посочи една от скиците. — Когато я докосна, тя е твърда като скала. Трудно е да се отвори без Меч. Разбиването с чукове би отнело цяла вечност.
— Хмм — обади се Шалан и си записа нещо. — Сигурен ли си?
— Аха. Така изглеждат. Защо?
— Това е какавидата на ю-нериг. Черупчесто животно от моретата около Марабетия. Казвали са ми, че тамошните хора ги хранят с престъпници.