Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
През това време не бе посещавал неприветливата стара къща на майка си. Като дойде обичайната му вечер за отиване там, той напусна около девет часа жилището на съдружника си и бавно се запъти към мрачния дом на младостта си.
В своето въображение той го виждаше заплашителен, тайнствен и тъжен, и не само домът му се струваше такъв, но и цялата околност бе помрачена от сянката му. В тази тъжна вечер мрачните улици, по които минаваше, изглеждаха хранилища на зловещи тайни. Пустите кантори с поверителните си книжа и документи, заключени в сандъци и каси; банкерските къщи с тайните си съкровищници и подземия, ключовете от които се криеха някога в тайни джобове и тайни пазви; тайните на всички пръснати по света мелничари от огромната мелница, между които безсъмнено имаше и грабители, фалшификатори и всякакъв род измамници, които зората на всеки нов ден можеше да разкрие, той си въобразяваше, че тези скрити неща правят въздуха по-тежък. Колкото повече се приближаваше до източника му, мракът се сгъстяваше все повече и той се замисли за тайните на самотните църковни гробища, където хората, които бяха трупали и крили натрупаното в железни сандъци, на свой ред бяха също така скрити, но още не бяха престанали да вършат зло чрез последиците от делата си; помисли и за тайните на реката, която влачеше мътните си води между навъсените пущинаци на тайнствени домове, натъпкани с тайни, които се простираха на цели мили разстояние и отблъсваха от себе си и чистия въздух, и широките поля, метени от ветрове и крилата на птици.
Мракът се сгъсти още повече, като наближи къщата, и пред въображението му изплува тъжната стая, обитавана някога от баща му, където още витаеше лицето с умоляващия поглед, който изгасна пред очите му, когато никой друг не бдеше край леглото на умиращия. И задушният й въздух беше една тайна, и мракът, и мухълът, и прахът в цялата къща бяха тайна. В самото сърце на дома царуваше майка му с неподвижно лице и непреклонна воля, здраво стиснала в ръка всички тайни на неговия собствен и на бащиния му живот, и готова да срещне лице с лице последната тайна на всеки живот.
Той бе свърнал в тясната стръмна уличка, от която се влизаше в двора отвъд оградата на къщата, когато зад него свърнаха още нечии стъпки и някой мина така близо до него, че го блъсна в стената. Тъй като главата му гъмжеше от горните мисли, срещата го изненада, така че другият пътник има време само да каже грубо:
— Извинете! Не по моя вина! — и да си отмине, преди Кленъм да дойде на себе си.
Когато след миг се съвзе, той видя, че човекът, който крачеше пред него, е същият, който така дълго бе занимавал мисълта му през последните няколко дни. Не беше никаква случайна прилика, под влиянието на силното впечатление, което му бе направил човекът. Беше той самият: мъжът, когото беше следил заедно с момичето и чийто разговор с мис Уейд бе подслушал.
Улицата беше много стръмна и крива, а човекът (който макар и не пиян, изглеждаше зачервен от пиене) се спусна по нея така бързо, че Кленъм го изгуби от поглед. Без определено намерение да го следи, но по-скоро движен от импулсивното желание да го гледа още малко време, Кленъм ускори стъпките си, за да отмине завоя на улицата, който го скриваше от погледа му. Но като зави край ъгъла, човека вече го нямаше.
Застанал близо до портата на майчината си къща, той погледна надолу по улицата, но тя беше пуста. Нищо не хвърляше такава голяма сянка, че да скрие човека, нито пък имаше някакъв завой, където да е кривнал; не се чу и звук от отваряне и затваряне на врата. И все пак той реши, че човекът трябва да е имал ключ, та да е отворил една от многото врати и да е влязъл някъде.
Замислен за тази странна случка и за беглата среща, той влезе в двора. Като погледна по навик към слабо осветените прозорци на майчината си стая, очите му съзряха човека, когото току-що бе загубил, застанал до оградата на малкия пуст двор, загледан в същите прозорци и усмихнат под мустак. Няколко от множеството улични котки, които вечно бродеха там нощя, изплашени от него, изглежда се бяха спрели, когато и той се бе спрял, и го гледаха от върховете на стени, портали и други безопасни позиции с очи, много подобни на неговите собствени. Той се бе спрял само за миг, за да се поразвлече. Веднага след това продължи, отметна края на пелерината от рамото си, изкачи се по разкривените стъпала и почука силно на вратата.
Макар и много изненадан, Кленъм взе бързо решение. Той също отиде до вратата и се изкачи по стълбите. Неговият приятел го изгледа дръзко и си запя: