Света троица [Войните на Розите-2]

Тогава нещо го удари по шлема. Томас изохка от болка и се дръпна инстинктивно, докато зрението му се замъгляваше. Чуваше данданията по цялата предна линия и, с малко гузно чувство, се надяваше Трънинг да е някъде там и да е запазил хладнокръвие. Нямаше никакъв шанс да надзирава битката, не и от самия ѝ център. Мъжете наоколо го притискаха с дивашка енергия, огъваха и издраскваха бронята му, мъчеха се да разбият металните ѝ свръзки или да намушкат и нарежат Балиън, та заедно с него да падне и той.

Известно време те сякаш не можеха да го докоснат. Доспехите му бяха добри, по-дебели и твърди, отколкото броните от ковано желязо на по-бедните рицари. Естествено, болеше, като го удряха, но той беше екипиран, защитен, докато другите падаха при всяко размахване на меча му. Солсбъри сякаш беше изчезнал в тълпата, но той го зърна отново и заби острите като бръснач шпори в прорезите по хълбоците на Балиън, като от това потече нова кръв. Жребецът се втурна напред и изпотъпка двамина с брадви, дето бяха приближили с пълзене през редиците на конете. Едва смогнаха да вдигнат оръжието си и вече бяха бутнати на земята и стъпкани. Оттам насетне очите на Томас следяха единствено чичо му; под забралото очите му бяха подивели от мъст. Главата му още бучеше от последния удар, а в устата си усещаше вкус на кръв, но баща му щеше да чуе, ако той лично вземе главата на водача на клана Невил. Семейството на Пърси нямаше как да разгласи една победа, спечелена от наемници, но старият щеше да узнае, че е изпратил онзи от синовете си, когото трябва.

— Солсбъри! — извика Томас и видя как по-възрастният мъж се извърна на седлото, за да види кой вика името му. Невил не носеше ризница или някакво друго снаряжение освен метална яка. Щитът му все още нямаше драскотина, защото никой не бе достигал до него през гъстата охрана. Може би защото господарят им беше толкова лошо оборудван, мъжете се тълпяха наоколо му, загубвайки пет-шест воини в битката, за да могат да защитят графа, на когото служеха. Всичко си имаше добра страна. Томас вече виждаше, че числеността си казва думата. Ужасно дрезгавият глас на Трънинг се носеше някъде отдясно, заповядваше на мъжете да се придвижат срещу фланговете. Томас осъзна, че съвсем скоро ще стане господар на бойното поле, победител за своя род.

— Пърси — процеди Солсбъри в неговата посока. Томас едва не дръпна юздите от изненада, едно моментно колебание, което накара Ричард Невил да забели зъби. — Естествено, син на Пърси! Кой друг би яздил, без да покаже герба си, за да нападне по време на сватба? Кое от безчестните му палета си ти? Хенри? Томас? Вдигни си забралото човече, че да мога да пронижа с меча си грозната ти човка.