Годината на Кобрата [bg]
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Египетски загадки #9
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 9789545289354
- Переводчик: Ралица Кариева
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Годината на Кобрата [bg]». Краткое содержание книги:
След церемонията празнувахме в градината с купчини месо и риба на фона на асирийски танцьори, които се грижеха за доброто ни настроение под съпровода на рог, тръба, лира и арфа. Щастливи дни, чувствени нощи! Ай и потайните му кроежи изглеждаха безкрайно далече. Чувствах се щастлив, сякаш бях с Озирис, Пръв сред западните богове, и Хатор, Господарка на радостта и опиянението, сякаш бях сред вечнозелените Полета на благословените. Единственото напомняне за истината, за грубата реалност зад упойващите мечти бяха бегълците от битките на север, чиито викове чувах иззад дворцовите стени. Дори през семейни седмици отделях време да изляза и да поговоря с някои от тях. Разказваха за огън и меч, за почерняло от пушек небе, запалени полета и огромна армия, която се придвижва като ято скакалци, за сринати със земята села, опожарени градове, за издигнати до небесата колове за екзекуции — всеки със зловещия си товар.
Хетите продължаваха да се придвижват на юг и Лахиш бе попаднал в примката на смъртта, пристегната здраво с пъклени въжета. Все по-често с Джарка и Набила оставахме сами, тъй като управителят на Тире трябваше да се справя с непрестанно растящия брой бегълци, а пък Вредителите решиха в знак на храброст безшумно да се изпарят.
Неведнъж сядахме на равния покрив на двореца, гледахме как небето се преобразява във виолетово, как огромният кръг на луната се прояснява и неизброимите райски цветя започват да блещукат с невероятната си красота и се опитвахме да разберем какво се мъти. Джарка изпълняваше ролята на новия доносник. Вслушваше се в дърдоренето на антуража ни, както и в това на управниците. Една зловеща истина все повече се набиваше на очи: хетите бяха изригнали от северния си дом и напредваха на юг не само да нахлуят, но и да окупират. Нищо не оставаше на случайността. Нито една планинска крепост или град в равнината не оставаха непокътнати. Цар Супилиум и наследникът му принц Зананза бяха умели воини и хитри политици. Открито заявяваха, че защитават границите си от набези и обвиняваха царете на Сирия и Вавилон за последните.
— Глупости — прошепна Джарка над чашата с вино, — ще продължат на юг, докато не бъдат спрени.
— През Синай? — попита Набила. — По пътя на Хор?
— Вероятно — усмихна й се ослепително Джарка с усмивка, която винаги предизвикваше в мен малко ревност, но това беше Набила. Тя и Джарка не бяха цинични колкото мен. В душите им гореше огън, докато моята бе замръзнала и загрубяла.
Разговорът се премести върху Ай и неговите намерения. Без съмнение той беше изпратил доведения баща на Набила пред нас, но защо? Прегледахме внимателно и списъка с всичките си наемници и писари.
— Един или двама от тях трябва да са шпиони на Ай.
— Или убийци — додаде Джарка.
— Може и да не са — обади се Набила. — Какво ще стане, ако хетите те убият?
— Не — поклатих глава. — Прекалено е опасно. Ние сме официални пратеници. Същото важи и за Вредителите: не биха посмели да ни посегнат. Не, Ай иска да сме тук, за да може да се натъкнем на нещо, а после да ни убие. Само боговете знаят откъде ще долети стрелата. Или…
— Или какво? — поинтересува се Джарка. — Да не искаш да кажеш, че Ай просто иска да се отърве от нас?
Загледах се в дъното на градината — истински малък рай, създаден от управителя. Като запален градинар обичах да се разхождам там с Набила и да й показвам различни билки и ароматни храсти. Бях вечно разсеян, с всеки изминал ден сърцето ми се свиваше все повече от мисълта за Ай и кроежите му. Естествено, можеше да избягаме, но къде? Нямаше бойни кораби, които да ни върнат в Египет. При всички положения щяхме да поемем по суша, през Ханаан и през Синай. Докато бяхме официални пратеници, нямаше опасност, но после?
Два дни по-късно в покрайнините на Тире се появиха хетските пратеници. Облякохме пътните си дрехи, подбрахме писарите и наемниците и отидохме до един оазис на километър от градските порти — обичайното място за срещи на търговци, пустинни жители и скитници, които искаха да продадат неправомерно добитите стоки, преди да влязат в града. Хетите го бяха превзели — ужасяваща банда воини и смелчаци с характерните остри папагалски лица, изрисувани с цветовете на войната, и с украса от безброй шарени пера на главата. Ветераните, онези, които бяха доказали смелостта си в битка, слагаха и сребърен гребен в намазаните си с масло черни коси, които бръснеха на темето, а отзад оставяха да растат. Бяха мускулести и жилави и, както отбеляза тихо Джарка, миришеха на кучкарник, независимо от парфюмираните роби, наметнати над лъскавите бойни ризници.