![Целувката на змията [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/3/7/celuvkata-na-zmiyata-bg-download.jpg)
Целувката на змията [bg]
- Автор: де ла Круз Мелисса
- Серия: Семейство Бошан #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Еклиптик
- ISBN: 978-619-200-003-5
- Переводчик: Петя Христова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Целувката на змията [bg]». Краткое содержание книги:
Мат влезе. Не беше с униформа, обикновено следователите носеха цивилни дрехи и Ингрид си помисли, че изглежда елегантен с тъмносинята риза, тесните панталони, лъскав черен кобур на кръста си и лъскави черни обувки. Не носеше шапка, което според Ингрид беше умно решение.
Тя се изправи, излезе зад бюрото си и протегна ръката си за поздрав.
— Здравейте, следовател! — кимна му тя.
Той й се усмихна накриво.
— Ингрид, винаги така официална.
— Заповядай — каза тя и посочи с ръка към стола и малката пейка до стената и седна зад бюрото си.
Мат избра да седне на стола срещу Ингрид, с лакти подпрени на коленете си. Ръката му беше на челото, загледан в пода и поклащайки неодобрително глава. След това се изправи и погледна Ингрид в очите. Изглеждаше изтормозен.
— Помислих, че е добре да намина и да поговоря с теб очи в очи, след като не отговаряш на обажданията ми — каза той. — Предпочитам да разбера лично, ако си решила да прекратиш… нашата… това… нещо между нас…
— Твоите обаждания? — попита тя.
— Да, моите — отвърна й остро. — Оставих ти няколко съобщения с искрените си извинения за онази вечер. Съжалявам за случилото се. Ченгето в мен проговори. Притесних се за теб. Прекрачих границата. Много, много съжалявам.
Гледаше го с широко отворени очи. Това беше последното, което очакваше да чуе, защото тя се беше подготвила да поднесе извиненията си. Объркана, искаше просто да се усмихне и направи усилие да овладее изражението си.
— Добре — започна тя — явно телефонът ми е повреден, защото не съм получила никакви съобщения от теб.
— Наистина ли?
Тя поклати глава. Мат се засмя.
— Никак не ни бива в това, нали? — изправи се, тропна с крак по пода, сложи ръка в джоба си и плахо погледна към нея.
— Така си е — отвърна Ингрид.
Погледнаха се срамежливо и на лицата и на двамата се появиха усмивки.
— Не трябва да се извиняваш, Мат. Аз се държах грубо с теб и оттогава се чувствам ужасно — каза тя искрено. — Да приемем, че аз съм по-виновна, защото дори не ти се обадих. Какво си мислех, по дяволите?
— Не, вината е моя — каза той и последва нейния жаргон от тридесетте години на миналия век — Държах се като кука.
— Защо говорим така? — попита тя, мислейки, че всеки момент ще чуе скърцане от плоча като фон за диалога им.
— Ти започна — каза Мат — Просто исках да избегна мълчанието.
Засмяха се. Имаха още нещо общо помежду си, освен класическите американски романи, но и веселите холивудски филми от златната ера на Хъмфри Богарт и Лорън Бакол — блян по сладката черно-бяла романтика.
— Може ли да опитаме отново? — попита той. — Аз и ти? Трябва. Ти си толкова кръшна и сочна, Ингрид.
— Спри се! — подсмихваше се тя.
— Не мога. Превъзходна си.
— Бих искала да ти дам друг шанс. Наистина бих искала, Мат — каза тя с дрезгав глас като на героиня от филм ноар.
Ингрид беше сигурна, че елфите имаха вина за пропуснатите обаждания. Може би са се ровили в телефона й. Нямаше да е учудващо. А и хартийката с телефона на момичето? Вероятно някоя от пакостливите им шегички. Ще ги научи след работа, елфи лентяи такива. Трябваше бързо да разбере откъде са, за да ги изпрати обратно. Възможно най-скоро.
Глава петнайсета
Пъзел
Оставаха няколко дни до Вси Светии. Джоана се безпокоеше за следата от духове и не обръщаше внимание на нищо друго. Дори на това, че къщата бавно затъваше в мръсотия, откакто Грациела спря да работи. Тя беше забранила на Тайлър да идва от страх, че може да бъде обладан от зли духове. Джоана беше споменала за това на Ингрид и дъщеря й беше измърморила нещо за „бегълци“ и че ще се „погрижи за това“. Джоана очакваше с нетърпение да празнува с „осиновения“ си внук. Щяха да дълбаят тикви, да купят сладкиши за обикалянето на къщите. Но не и сега.
Излезе навън с раница на гърба, докато Гили я водеше към пътеката от изсъхнали цветя. Стигнаха до поляната, където се срещнаха с Харолд. Беше около два часа в безоблачния ден, когато слънцето бе достигнало зенита си и огряваше тревата през клоните на боровете. В средата беше пътеката, оставена от духа, който искаше да се свърже с Джоана. Тревата по нея беше наклонена в различни посоки и ставаше на пепел, щом тя пристъпеше по пътеката. Разбира се, щеше да е много по-бързо да мине напряко през поляната, но искаше да държи под око самата пътечка за улики. Когато стигна до края й, видя, че следата продължава сред дърветата и там става черна; боровите и нишки, покрили земята, бяха изсъхнали. Приклекна, взе цяла шепа от тях, огледа ги и ги подуши; бяха овъглени и се превърнаха в сажди в дланите й. Плесна с ръце, за да се отърве от черния прах и продължи да се изкачва по хълма. Гили отлетя напред. Спъна се в купчина камъни, изправи се и продължи нагоре. На върха пътеката рязко изчезваше пред огромен дъб, а под него в сянката на разперените му клони се виждаше малка издатина с надгробен знак отгоре. Гили кацна върху него.