Целувката на змията [bg]

Това беше нелепо. Защо трябваше да говори толкова бързо винаги, когато лъже? Джоана винаги го разбираше, а вероятно и всички останали.

Килиан стоеше вторачен в нея за известно време, след което на лицето му бавно се появи усмивка.

— Стига глупости. И двамата знаем, че това е лъжа — засмя се той.

Тя също се усмихна, но не можеше да измисли друго извинение. Можеше да се престори на ревнива, че се съмнява в изневяра. Но защо би претърсвала под пода? Ще изглежда луда, ако го обвини, че крие жена под леглото.

Килиан се наведе през вратата. Беше непоклатим, гласът и движенията му винаги бяха спокойни и напомняха на Фрея за замечтаните нощи, в които правеха секс. Не че го правеха напоследък, но нищо не можеше да спре привличането.

— Избягваш ме — каза той. — Не спиш тук. Изобщо. Всеки път щом ти звънна, за да питам дали да ти помогна в бара, казваш, че няма нужда, а това никога не е имало значение. И какво се случва с теб и лодката? Колко пъти ще я претърсваш? Какво има? Защо не ми кажеш?

Дотук със заблудата, че е оставяла лодката като непокътната.

— Изгубих нещо — каза тя. Ето, каза го. Това не беше далеч от истината. Фреди беше загубил нещо.

— Ще ми кажеш ли какво е то?

Гледаше го и хапеше устните си. После твърдо поклати глава в знак на отрицание.

— Може би ще мога да… помогна? — каза Килиан. — Замисляла ли си се за това?

Тя замълча за момент и си пое дъх.

— Не можеш. Съжалявам. Не мога да ти кажа. Не още. Не ми е приятно да крия от теб, но просто не мога.

— Добре, така да бъде… — отпусна глава и сви рамене. Когато отново я погледна, тя видя тъга в очите му. Беше искрена и ясна и тя се почувства ужасно.