Целувката на змията [bg]

Миналата вечер тя и Харолд се смяха като деца, но бяха прекрачили и нова граница. След като поопозна Харолд като приятел, Джоана беше склонна да мисли, че може да го хареса и по другия начин. Не подозираше, че нещо такова можеше да й се случи отново и беше свикнала да е сама. Не че някога е била истински сама, трябваше да има предвид и Норман, но дали можеше да се твърди, че още бяха женени? Никой от тях не беше подавал документи за развод, но кой сред безсмъртните беше чувал за развод? Предполагаше, че трябва да попита дъщерите си какво мислят.

Всъщност тя никога не мислеше, че ще изпадне в такава ситуация и ще има такъв проблем. Харолд я изненада и сега тя се разхождаше в къщата усмихната, което забеляза, преминавайки пред високото антично огледало в дневната. „Кой е това?“, стъписа се, преди да осъзнае, че е тя самата. Изучаваше отражението си, сложи кичур коса зад ухото си, видя сиянието, което излъчваше. Изглеждаше подмладена, което я накара да се усмихне още по-широко. Стъписа се: „Какви ги върша?“, запита отражението си.

Тогава Джоана видя Гили над себе си, с черен клюн, същото синьо-черно като перата му. Обърна се към своя познат, който беше кацнал на часовника на дядо й. Каквото и да беше направил Харолд с Гили, беше подействало. Гарванът беше видимо по-здрав, по-бляскав. Джоана се радваше да го види изправен и да се наслаждава на времето си в клетката.

Гили изграчи. Казваше на Джоана, че иска да я заведе някъде, изглеждаше нетърпелив и подскачаше от крак на крак. Отлетя от часовника и кацна на вдигнатата й ръка.

— Какво има? Къде отиваме? Навън ли? Добре.