Тайната на забранената книга [bg]

Така се озовах пред „Книги и дреболии Баронс“, вместо пред „Кларин“. Нямах намерение да ходя. Краката ми просто ме отведоха там, където устата ми искаше да бъде. Беше девет и двайсет, но не давах и миша маргаритка за глупавия краен срок на господин Баронс.

Спрях пред книжарницата и хвърлих бърз поглед наляво, към изоставената част на града, в която се бях загубила предишния ден. Четири етажа ремонтирани тухли, дърво и камък, „Книги и дреболии Баронс“ изглеждаше като бастион между добрата част на града и лошата. Отдясно уличните лампи изливаха топла, кехлибарена светлина, хората се викаха един друг, смееха се и говореха. Отляво няколкото все още работещи улични лампи хвърляха болнав, блед блясък, а тишината се прекъсваше единствено от случайното хлопане на врата със счупени панти от вятъра.

Пропъдих неприятния квартал от ума си. Имах работа с Баронс. Надписът „отворено“ на прозореца не светеше — работното време, записано на вратата, беше от обед до осем вечерта — и вътре имаше само мъждива светлина, но скъпият мотор беше паркиран отпред на същото място като вчера. Не можех да си представя Фиона да възсяда мъжкарския мотор, нито пък Баронс да кара улегналия сив седан, типичен за горната средна класа. Което значеше, че той беше някъде тук.

Свих юмрук и затропах по вратата. Бях в отвратително настроение, чувствах се измамена и обидена от всички, които бях срещнала в Дъблин. От пристигането ми едва неколцина бяха приемливо учтиви, никой не беше мил, а няколко бяха неоправдано груби. И после казваха, че американците са лоши. Почуках отново. Изчаках двайсет секунди и затропах отново. Мама казва, че имам нрав на червенокоса, но познавам няколко червенокоси и не мисля, че съм толкова лоша. Просто когато имам трън в петата, трябва да направя нещо. Като идването ми в Дъблин, за да накарам полицията да възобнови разследването на смъртта на Алина.

— Баронс, знам, че сте вътре. Отворете! — извиках. Няколко минути тропах и виках. Точно когато започвах да мисля, че може би все пак не е там, един дълбок глас дойде от мрака вляво, белязан от онзи непроследим акцент, който намекваше за време, прекарано на екзотични ширини. Като места с хареми и опиумни бърлоги.

— Жено, вие сте глупачка на ента степен. — Взрях се в мрака. На половината път към другата пряка имаше по-наситено петно в мрака, за което приех, че е той. Беше невъзможно да отлича формата му, но това петно мрак изглежда съдържаше повече материя и повече сила, отколкото сенките около него. Също така ме накара да потреперя малко. Да, това сигурно беше той.

— Не чак такава глупачка, за каквато ме мислите, Баронс. Не чак такава глупачка, че да се хвана на тъпата ви история.