Деца от кръв и кости [bg]

Чакай!

Почти съм стигнала обратно до пазара, но момичето не е до мен. Обръщам се и я виждам замръзнала пред стражите, а ръцете й съвсем леко потреперват.

В името на боговете!

Отварям уста, за да изсъскам, но дори не знам името й. Рискувала съм всичко за една непозната. И сега заради нея ще ни убият.

Опитвам се да разсея стражите, но единият вече посяга към качулката на момичето. Няма време. Вадя металната пръчка и замахвам.

— Залегни!

Момичето се хвърля на земята. Стоварвам жезъла си върху черепа на стража. Във въздуха отеква ужасно пукане и той се строполява в прахта. Преди още другият да е извадил меча си, забивам жезъла си в гърдите му.

— Ох!

Ритвам го бързо в челюстта и той пада в безсъзнание на червената земя.

— Небеса! — изругава момичето като благородничка, докато аз прибирам жезъла си.

„Небеса“ е правилно. Сега пък нападнах стражи.

Сега наистина ще умрем.

Представям си гнева на Тзеин, докато тичаме колкото може по-бързо през търговския квартал.

Не проваляй и това. Влизаш. Излизаш. Къде в този план ставаше въпрос да помагам на бегълка?

Докато тичаме покрай сградите в пастелни цветове, две групи дворцови стражи се опитват да ни настигнат. Виковете им вече се чуват силно. Стъпките им отекват още по-силно. С извадени мечове се приближават само на няколко крачки зад нас.

— Знаеш ли къде сме? — питам аз.

— Горе-долу — отговаря задъхано тя, а очите й са разширени от ужас. — Д-достатъчно, за да стигнем до бедняшкия квартал, но…

— Тръгвай натам!

Тя тръгва напред, тичайки на крачка пред мен, за да води. Двете тичаме по каменните улици, прехвърчайки покрай объркани търговци в отчаяното си желание да избягаме. През вените ми се втурва адреналин. Под кожата ми жужи горещина. Няма да успеем. Невъзможно е да избягаме.

Успокой се — чувам Мама Агба в главата си. Насилвам се да поема дълбоко въздух. — Бъди изобретателна. Използвай това, което е около теб, за да спечелиш предимство.

Оглеждам отчаяно тесните улици на търговския квартал. Когато завиваме зад ъгъла, погледът ми се спира на висока кула от дървени бурета. Това ще свърши работа.

Разгъвам жезъла си и замахвам силно към основата на кулата. Когато първото буре се търкулва на земята, аз съм сигурна, че и другите веднага ще го последват.

Крясъците на стражите изпълват въздуха, докато буретата ги събарят на земята. Това ни дава достатъчно време да стигнем до бедняшкия квартал и да спрем, за да си поемем дъх.

— А сега какво? — изпухтява момичето.

— Не знаеш ли как да излезем?

Тя поклаща глава, а по лицето й се стича пот.

— Никога не съм била в тази част на града.

Отдалече бедняшкият квартал изглежда като лабиринт, а вътре колибите и бараките се събират като паяжина. Тесните пътеки и калните улици се заплитат пред очите ни. Не се вижда никакъв изход.

— Насам — посочвам аз към една от улиците срещу търговския квартал. — Ако тази посока води към центъра, другата трябва да води навън.