Драконите на сломеното слънце [bg]

— Самар, къде са резервите ни? — извика Алхана.

— Мисля, че са ги отрязали — отвърна мрачно заместник-командирът. — Не бива да стоите навън, Ваше величество. Приберете се обратно вътре, там ще бъдете в безопасност.

Сега и Силван можеше да види майка си. Беше напуснала надгробната могила. Бе облечена в сребърна броня и носеше меч.

— Аз водя хората си тук — отговори Алхана. — Нима ще ме накараш да се крия в някаква дупка, докато те умират?

— Да — изръмжа Самар.

Тя му отправи усмивка, която въпреки че бе напрегната, все пак си оставаше такава. Десницата й се сключи около дръжката на меча:

— Ще успеят ли да пробият, как мислиш?

— Не виждам какво може да ги спре, Ваше величество — каза мрачно заместник-командирът.

Елфите запратиха още един залп от стрели. Офицерите си бяха възвърнали контрола над войниците. Всеки изстрел попадаше в целта си. Великаните по предните редици падаха на цели дузини. Залпът бе покосил половината от линията на нападателите и все пак атаката продължаваше. Живите стъпкваха телата на падналите. Всеки момент щяха да се приближат съвсем и да се окажат лице в лице със защитниците.

— Включете пехотата! — изрева Самар.

Въоръжените с мечове елфи изникнаха от позициите си зад барикадите по левия фланг, нададоха боен вик и се хвърлиха срещу връхлитащите великани. Стоманата срещна стомана. Още подпалени вързопи слама избухнаха в централната част, премазвайки мъже, подпалвайки дърветата, тревата и дрехите на изпречилите се на пътя им. Внезапно без всякакво предупреждение, редиците на великаните промениха посоката си. Един от тях бе уловил отблясъците на огъня в сребърната броня на Алхана. Сега всички сочеха с гърлени викове към нея и бавно, но сигурно премазваха всичко по пътя си, устремени към примамливата плячка.

— Майко! — възкликна Силван, усещайки как стомахът му се свива на топка. Трябваше да доведе помощ. Разчитаха на него, ала ето че стоеше като парализиран, хипнотизиран от ужасната гледка. Не можеше да й се притече на помощ. Не можеше и да избяга. Не можеше да помръдне.

— Къде са тези резерви? — изрева побесняло Самар. — Араноша! Негоднико! Къде са пехотинците на Нейно величество?

— Тук сме, Самар! — раздаде се викът на един войн. — Наложи се да си пробием път, но сме тук!

— Поведи ги надолу, Самар — нареди спокойно Алхана.

— Ваше величество! — опита да възрази заместник-командирът. — Не мога да ви оставя без охрана!

— Ако не отрежем пътя на предните им линии — отговори кралицата, — едва ли ще има някакво значение дали някой ме охранява или не. Побързай!

Самар не спори повече. Сериозното, решително лице на Алхана даваше да се разбере, че по-нататъшните разисквания щяха да са просто загуба на ценно време. Заместник-командирът набързо построи резервите около себе си и се хвърли в атака.