Зовът на барабана [bg]

Усещах лекия напор на течението, което блъскаше леко прасците ми и ме избутваше към брега. Обаче още не бях готова да изляза. Нямах сапун, но коленичих и започнах да изплаквам косата си в чистата тъмна вода, търках тялото си с шепи ситен пясък, докато кожата ми не засия.

Накрая излязох на каменистия бряг и легнах като русалка на лунната светлина, топлият въздух и загретите от слънцето камъни сега бяха приятни под охладеното ми тяло. Сресах с пръсти гъстата си къдрава коса и изтърсвах водата от нея. Мокрият камък миришеше на дъжд, някак прашно и трептящо.

Бях много изморена, но в същото време и някак съживена, в едно полусъзнателно състояние, когато мислите са лениви, а и най-леките физически усещания се засилват. Плъзнах бавно крак по скалата, наслаждавайки се на лекото триене, и прокарах ръка по вътрешната страна на бедрото си. След допира ми кожата настръхваше.

Гърдите ми се издигнаха на лунната светлина — хладни бели куполи, осеяни с капки чиста вода. Докоснах едното зърно и видях как бавно се втвърди, сякаш по магия.

Това беше магическо място. Нощта бе тиха и кротка, с някаква ленива атмосфера, сякаш се носиш в топло море. Толкова близо до брега небето беше чисто и звездите сияеха като диаманти, горяха със силна, ярка светлина.

Лек плисък ме накара да погледна към потока. Нищо не се движеше по повърхността, освен леката игра на звездната светлина, уловена от водата като светулки в паяжина.

И тогава видях една огромна глава да се подава от повърхността в средата на потока, водата се плъзна назад от заострената муцуна. Една риба се мяташе в зъбите на Роло; люспите ѝ блеснаха за миг, когато той разтърси силно глава, за да пречупи гръбнака ѝ. Огромното куче изплува бавно на отсрещния бряг, отърси козината си и се отдалечи. Вечерята му висеше безжизнено в челюстите му и проблясваше.

Спря за миг от другата страна на потока и ме погледна, козината по врата му бе тъмна сянка около жълтите очи и сияещата риба. Приличаше на картина на примитивист; на нещо от Русо, с контраста между дивото и пълната неподвижност.

После кучето изчезна и на отсрещния бряг останаха само дърветата и онова, което вероятно се криеше зад тях. А какво ли беше то? — запитах се. Още дървета — отвърна логичната част от съзнанието ми.

— Много повече — промърморих, взирайки се в загадъчния мрак. Цивилизацията — та дори и примитивната, с която вече бях свикнала, — бе само един тънък полумесец в края на континента. Отдалечиш ли се на двеста мили от брега, вече няма да срещнеш град или ферма. А отвъд този бряг се простираха три хиляди мили… какво? Пустош и опасности. Приключения… и свобода.

Това все пак беше нов свят, лишен от страх и изпълнен с радост, защото вече с Джейми бяхме заедно и имахме общо бъдеще. Раздялата и тъгата бяха зад нас. Дори мисълта за Бриана вече не предизвикваше ужасно мъчение — тя много ми липсваше и мислех постоянно за нея, но знаех, че е на сигурно място в нейното време и това правеше отсъствието ѝ по-лесно за понасяне.