Парижката книжарница

Толкова ми липсва.

И от окото на Катрин се отрони сълза. За себе си ли плачеше, или за него?

Тя разкопча ризата му от долу нагоре, издърпа вратовръзката. Той се надигна, за да ѝ помогне.

Ръцете ѝ се сключиха зад тила му. Без да настояват и без да теглят.

Устните ѝ се отвориха съвсем леко. И шепнеха: „Целуни ме“.

Жан очерта устните ѝ с показалец, учудвайки се на различните видове мекота.

Би било по-просто да продължи.

Да преодолее и последната дистанция в движението надолу. Да целуне Катрин. Да поиграе с езика ѝ, да превърне новото в познато, любопитството в жажда, щастието в…

Срам? Нещастие? Възбуда?

Да ѝ свали роклята, да я съблече бавно, по-добре първо бельото, после роклята. Да, точно така ще направи. Искаше да знае, че тя е гола под роклята.

Не го направи. За първи път, след като се докоснаха, Катрин затвори очи. В момента, когато устните се отвориха, очите ѝ се затвориха.

Изключи Пердю от усещанията си. Той вече не виждаше какво иска тя.

Усети, че с нея става нещо. И това нещо дебне да ѝ причини болка.

Дали си е спомнила как я е целувал мъжът ѝ? (Сигурно последната им целувка е била много, много отдавна. Нали той си имаше приятелка? Нали е казвал на жена си грозни неща, като например: „Отвращаваш ме, когато си болна“. Или: „Щом мъжът вече не иска жена си в спалнята, значи жената също е виновна“.) А може би тялото ѝ си спомняше колко дълго е било пренебрегвано. Колко дълго е живяла без нежности, без ласки, без интимни докосвания. Или си представя как се е любила с мъжа си и никога не ѝ е било достатъчно. Казвал ѝ е, че не искал да я глези, че глезените жени не обичат. Какво, още ли искала, той вече бил свършил! Спомен за нощите, през които се е съмнявала, че някога отново ще стане жена, че някой пак ще я милва и целува, ще ѝ казва колко е хубава. Дали отново ще остане насаме с мъж зад заключена врата…

Демоните ѝ се бяха върнали, а неговите бързаха да се присъединят към тях.

— Вече не сме сами, Катрин.

Тя отвори очи. Бурята в зениците бе преминала от сребърно сияние към избледняващо сиво. Кимна и очите ѝ се напълниха със сълзи.

— Да. О, Жан, онзи идиот се появи точно когато си мислех: „Най-после. Най-после един мъж ме докосва така, както винаги съм желала“. Не като… като онзи идиот.

Обърна се настрана, за да не го гледа.

— Появи се и старото ми Аз. Глупавата, дребна, унизена Кати. Която винаги търсеше вината в себе си, без да помисли, че мъжът ѝ се държи отвратително или че майка ѝ я пренебрегва. Всеки път си казвах, че съм пропуснала нещо важно, че не съм се държала добре… не съм била достатъчно тиха или достатъчно щастлива. Че не обичам мъжа си и майка си достатъчно силно, затова те се държат така с мен…

Катрин заплака.

Първо плачеше тихо, но когато той я зави с одеялото и я притисна до себе си, крепейки главата ѝ, захълца силно. Сърцераздирателно.

Пердю усети с ръцете си, с цялото си тяло, как тя отново преброжда всички дълбини, през които е минавала многократно. Изпълнена с ужас, че ще падне, ще изгуби самообладание, ще се удави в болката. И се случи точно това.