Колекционери на смърт [bg]

— Смяташ, че не сме попаднали на вярна следа, така ли?

— Съчувствам на колегата, възхищавам се от упоритостта му. Но пак ти казвам — този човек е вманиачен, нищо повече.

Спряхме пред сервиза и влязохме да вземем колата. В голямото хале беше горещо почти колкото навън. Патрулки и автомобили без обозначение бяха строени в редици и чакаха механиците да им обърнат внимание. Въздухът беше просмукан с миризмата на боя и разтворители. Трясъкът на пневматичните чукове заплашваше да спука тъпанчетата ни. Петдесетинагодишен чернокож със синя униформа се приближи до нас, като бършеше с парцал ръцете си. На джоба на куртката му беше избродирано „Рафаел“.

— Хей, Хари, к’во ти трябва?

Аз отвърнах вместо партньора ми:

— Оставили сме едно небесносиньо мазерати от Формула 1. Казахте, че ще го пъхнете в микровълновата фурна.

Хари печално въздъхна и забели очи, сякаш казваше: „Виж с какво ме наказа съдбата“, после обясни:

— Колата ни е тъмносиня „Краун Виктория“, докараха я вчера със спукана гума.

Рафаел кимна към мен:

— Тоя твой партньор, Хари, сигур’ си докарва бая врагове, като се прави на смешник.

— Не знам. Никой не го е чувал да казва нещо смешно. Защо питаш?

Механикът ни помаха с пръст, обърна се и ловко се промъкна между две патрулни коли, покрити с кит, за да бъдат пребоядисани:

— Вървете подир мен, ама внимавайте да не се блъснете в мазератитата.

Последвахме го, като гледахме да не се изцапаме с боя; прескачахме пневматични устройства и маркучи и се придвижвахме към дъното на грамадното хале. Някаква автомобилна гума беше поставена на работния плот. Рафаел я завъртя към нас, удари я с длан: