Колекционери на смърт [bg]

— И така, заживях там — продължи Уилоу. — Държах дрехите си в гардероба на изверга и храната си в неговия хладилник. Една сутрин седях до масата в хамбара, който той беше преустроил в „ателие“. Допика ми се и тъй като в ателието нямаше тоалетна, а до къщата нямаше да стигна навреме, влязох в клозета на двора. Внезапно ми хрумна, че според един ненормален най-доброто скривалище за ценностите му е под куп изпражнения. След като се облекчих, взех фенерче и осветих дупката — едва тогава видях тънкото найлоново въже, което се спускаше вътре.

— Какъв беше уловът? — подхвърлих.

— Богат. Намерих навити платна, предназначени за колекцията, недовършени „произведения“.

— Ще ги опишете ли? — попитах и внезапно осъзнах, че шепна.

— На едното платно с невероятно майсторство беше изобразен човешки череп, на друго — гръден кош с разлагаща се плът. Имаше и няколко страници с философски разсъждения — потискащо четиво, сътворено от убиеца, докато е преследвал и залавял жертвите си. Написал беше и поема, посветена на последния миг от живота — произведение на извратен, болен мозък, облечено в красиви думи.

— Господи! — промълви Хари.

— Господ никога не е имал пръст в сътворяването на Марсдън Хекскамп. Той се беше пръкнал от ада.

— Ако си запазил тези доказателства, щеше да ни ги покажеш — продължи Хари. — Най-малкото щеше да ни предоставиш копия.

Бившето ченге поклати глава:

— Предадох ги за съхранение на полицията в Мобил, след два дни всичко изчезна. Изчезна безследно. За щастие ужасните „сувенири“ не бяха необходими за доказване на вината на изрода — той бе оставил след себе си широка кървава диря. Малко след като се натъкнах на находката, Хекскамп беше убит. Смъртта му беше толкова сензационна, че още дълго щеше да храни репортерчетата и собствениците на медиите, но ако познавате историята, знаете, че…

Допълних вместо него:

— Джордж Уолъс бе застрелян ден след смъртта на Хекскамп.

— Точно така — кимна той. — Случилото се беше като приливна вълна, която заля всичко по пътя си. Вниманието на обществеността беше изместено от жестокия сериен убиец, хората бързо го забравиха.

— А ти?

— Започнах да работя под прикритие, за да разследвам смъртта на един профсъюзен лидер. Годините минаваха, ала не можех да забравя кошмарните находки. Последните думи на Хекскамп бяха към мен, детектив Нотилъс. Каза ми: „Преследвай прекрасното изкуство, Джейкъб“, после се строполи и издъхна.

— Значи с това се занимаваш повече от трийсет години — преследваш изкуството — подхвърли Хари.

Уилоу разбра намека за вманиачаване. Гневно присви очи, но отговори, без да се горещи:

— През последните трийсет години правех същото като всеки от нас, детектив — работех, пазарувах, плащах данъци, ходех за риба, когато имах малко свободно време… все неща, обичайни за хората със здрав разум. От време на време обаче ми се падаше разследване, при което се сблъсквах с типове, живеещи на ръба — садомазохисти и прочие ненормалници. И вие ги познавате — това са хората без души.