Колекционери на смърт [bg]

— Опишете ми последните й дни тук.

— Ставаше преди изгрев-слънце и се трудеше, както бе правила почти четвърт век. Обичаше да работи в градината, да приготвя сладка и компоти, да храни новородените козленца. Радваше се, че ще попътува и ще завърже нови познанства. После изчезна безследно.

— Ще разрешите ли да огледаме стаята й, сестро? — обади се Хари.

— Разбира се.

Последвахме игуменката; като минахме край отворената врата на малък параклис, зърнах дървени скамейки, наредени в полукръг около грамадно разпятие. Слънцето струеше през прозорците със стъклопис, които обагряха в алено златистите лъчи. Исус бе свел глава, вцепенен от болката си. Неволно запристъпвах на пръсти, докато се отдалечихме от параклиса и тръгнахме по друг дълъг коридор с врати от двете страни.

— Това е… беше нейната стая.

Атмосферата излъчваше спокойствие, прашинки танцуваха сред слънчевите лъчи, проникващи през прозореца. Обзавеждането се състоеше от легло, голям библиотечен шкаф, скрин, бюро и стол. По средата на пода имаше малък ръчно тъкан килим. Разпятието над бюрото беше умалена версия на онова в параклиса. Неволно се възхитих от изработката — въпреки че тръненият венец беше голям колкото венчална халка, всеки шип беше остър като карфица.

— Открихте ли нещо, с което да си обясните изчезването й? — попита Хари.

— Прегледах чекмеджетата на бюрото, но напразно. Преди няколко дни идваха от местната полиция, ала тогава тя още не беше… намерена…

Сестра Беатрис се разрида. Хари я заведе до стола, помогна й да седне. Приближих се до библиотеката. Томчета с религиозно съдържание и биографиите на светци бяха наредени до справочници по градинарство и животновъдство. Имаше и пет-шест криминални романи с меки корици. В гардероба намерих само работни дрехи, няколко рокли и костюми с панталон, две монашески раса. В чекмеджетата на скрина също нямаше нищо забележително (Хари тактично застана така, че сестра Беатрис да не гледа как ровя из бельото на покойната — много семпло и безупречно чисто). Надникнах под леглото и между дюшека и пружината — отново ударих на камък.

Обърнах се към бюрото — видях купчинка пликове, до един съдържащи рекламни материали. Вниманието ми привлече малък кафяв плик, върху който с печатни букви беше написан само адресът на манастира.

— Това ли са писмата й, сестро?

— Да, от последните няколко дни.

— Ще разрешите ли…

— Разбира се. Направете каквото намерите за добре.

Извадих от джоба си хирургически ръкавици, взех кафявия плик. Беше доста дебел, от пощенското клеймо ставаше ясно, че писмото е изпратено от Мобил миналата сряда — един ден, след като е било наето бунгалото в мотела. Отворих го, отвътре изпадна втори плик, също кафяв. Спомних си описанието на Лидия Барстоу на писмото, изпратено до Рубин Койл.

— Защо ли подозирам какво следва? — промърмори Хари.

Отворих втория плик, изсипах върху дланта си две парченца картон, омотани с прозрачна лепенка. Внимателно я отстраних, разделих картончетата.