Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

Миямото се появи точно навреме — идваше по Сотобори-дори откъм станцията на метрото. Сигурно беше взел линията „Яманоте“ от Шинджуку. Видях го да влиза в банката и известно време продължих да следя тротоара след него. Май беше сам, ала нямаше как да съм сигурен.

Тръгнах натам и стигнах до входа точно в момента, в който той излезе.

— А, мислех, че ще си тук преди мене — каза Миямото.

— Не, тъкмо идвам. Нещо против да вземем такси? И после просто да се поразходим?

— Такси ли? Ама аз мислех… добре де, щом искаш.

Изглеждаше смутен и може би малко нервен, но не прекалено. Ако ми готвеха засада, щеше да е по-неспокоен. И все пак нямаше смисъл да поемам рискове.

Взехме такси до „Хамарикию Тейен“, вековен парк на километър и половина от Шинбаши, някога собственост на шогуни и императори и едва наскоро отворен за посетители. Бях убеден, че ако с Миямото има някой, ще се разкрие по пътя.

Паркът пустееше и няколко минути безмълвно се разхождахме по една от алеите, като се криехме под сянката на дърветата, за да се спасим от парещото слънце. Чуваше се само хрущенето на стъпките ни по чакъла и дрезгавото грачене на гаргите. Днес паркът почти отвсякъде е заобиколен от модерни небостъргачи и малко прилича на аквариум, но навремето представляваше неосквернен оазис от зелени хълмчета, гъсти като броколи горички и езерца с ниски дървени мостчета. За големия град наоколо не напомняше нищо друго, освен далечния тътен на метрото. Докато вървяхме, често поглеждах назад. Не ни следяха.

— Бях забравил колко е красив „Хамарикию“ — наруши мълчанието Миямото и попи потта от челото си с носна кърпичка. — Защо досега не сме го използвали за размяната?

Обикновено не говореше толкова подчертано официално. Зачудих се за причината.

— Е, не е късно.

Той се подсмихна.

— Вярно.

Зачаках да продължи, като си мислех за тактиката на Макгроу да използва мълчанието, за да измъква информация. Само че опитът ми излезе неуспешен.

Стигнахме до обгърнатата от глицинии решетка на моста Оцутай. Дъсчена табела съобщаваше, че отсреща, в средата на голямото езеро, била построената върху дървени стълбове чайна „Накаджима“, в която от 1707 година сервирали силен зелен чай „мача“ и откъдето се разкривала разкошна гледка към парка.

— Чай? — предложих аз.

— О, да. Не е зле да поседнем. И да се скрием от това слънце.

Не можех да не се съглася с него. Нямаше да е зле и да се възползвам от почти панорамната гледка към парка, в случай че съм пропуснал евентуален преследвач. Зачудих се дали не прекалявам с предпазливостта си и реших, че не ми пука. Нямаше какво да изгубя, а можех да спечеля много. Пък и беше само временно.