Щастливият странник [bg]
- Автор: Пьюзо Марио
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Глобус" и ИК "ЕМАС
- ISBN: 978-954-357-240-3
- Переводчик: Александър Ванчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Щастливият странник [bg]». Краткое содержание книги:
— Минавах насам и реших, че Лоренцо може би е тук и помага на госпожа Ле Чинглата с клиентите.
Съпругът се усмихна и отговори:
— Не, не. В неделя следобед почиваме. До довечера не работим. Не сме евреи в края на краищата.
Лучия Санта каза, вече малко по-твърдо:
— Простете, че ви говоря така. Трябва да разберете майката. Лоренцо е още млад за такава работа. Той не може да преценява. Една вечер набил мъж, който може да му бъде баща. И то сицилианец, който може да реши да го убие. Вие, господин Ле Чинглата, сигурно знаете всичко това.
Гласът на съпруга беше щедър, великодушен:
— Да, знам. Добро момче.Bravo, bravoна вашия Лоренцо. Възпитали сте го като добър италианец, уважава възрастните, помага, сръчен е. Знам, че хубавите пари, които получава от нас, дава на майка си. На малко хора бих позволил свободно да се разполагат вкъщи, но в Лоренцо не се съмнявам изобщо. С такова честно лице. — И все в този дух.
Лучия Санта загуби търпение и го прекъсна:
— Но той не е ангел небесен. Трябва да слуша. Права ли съм? Трябва ли синът да уважава майка си, или не? А сега и дрехите му ги няма. Та си рекох дали случайно не знаете къде е преспал?
За първи път съпругата Ле Чинглата се обади и Лучия Санта се почуди на дързостта ѝ, на безсрамието, на равния ѝ глас.
— А — рече жената, — синът ви е голям мъж. Сам си вади хляба и отчасти хляба на децата ти. Не сме в Италия. Държите го много изкъсо, госпожо.
Тук Ле Чинглата допусна грешка. Пред лицето на нахалството Лучия Санта се ядосваше и говореше каквото мисли. Каза хладно, учтиво:
— А, госпожо, вие не знаете какви неприятности носят децата. Че как ще знаете, като имате такъв късмет, че си нямате нито едно? Какво ѝ тежи на майката — кръст, който, молете Бога, да не ви се падне да носите. Но ще ви кажа едно, драга Ле Чинглата. В Америка или не, в Африка или в Англия дори, няма значение. Децата ми спят под моя покрив, докато се оженят. Децата ми не стават пияници и не се бият с пияници, не ходят по затвори или на електрически столове.
Сега вече жената Ле Чинглата се ядоса и отвърна:
— Какво? Какво? Да не казваш, че ние не сме почтени хора? Не заслужаваме синът ти да идва тук? Че ти коя си? От коя част на Италия си дошла? Нито в нашата, нито във вашата околия има благородници Анджелуци или Корбо. А сега пък мъжът ми, най-добрият приятел и колега на истинския баща на сина ти, почти кръстник, той ли не става за приятел на Лоренцо? Това ли искаш да кажеш?
Лучия Санта попадна в капана и прокле коварството на другата. Имаше готов отговор, но не можеше да го използва. Не беше против дружбата със съпруга, а със съпругата. Не смееше. Ревнив и мамен съпруг мъстеше както на жената, така и на любовника. Тя каза примирително:
— Не, не, разбира се, че може да идва. Но не и да работи. Да не остава до късно сред мъжките свади. Да не спи тук — заключи тя сухо.
Жената Ле Чинглата се усмихна.
— Мъжът ми знае, че синът ти е спал тук. Той не дава ухо на празни приказки. Не вярва, че жена му ще го опозори с едно момченце. Благодарен е на закрилата на сина ти. Даде му двайсет долара за добрината. Кажи сега, да не би собствената майка на момчето да мисли най-лошото за него?
Съпругът се беше втренчил в гърлото ѝ и Лучия Санта побърза да отвърне:
— Не, не. Хората обаче говорят. Съпругът ти е разумен мъж, слава Богу.
"Тъпак и идиот", си каза наум вбесена. И кой, ако не майката, има право да мисли най-лошото за сина си?
Но тогава, без да почука, като у дома си, влезе Лоренцо и се стъписа. Настъпилата сцена изясни всичко на майката.
Лари се усмихна с искрена симпатия на всички, на майка си, на любовницата си, после на съпруга, комуто бе сложил рога. Те му отвърнаха на усмивката. Но майката забеляза, че тази на съпруга беше фалшива и озлобена срещу младежа — усмивка на мъж, който не можеше да бъде заблуден. А жената Ле Чинглата — на нейната възраст да гледа с такива очи, устните ѝ пълни, влажни и зачервени, черните очи пронизваха, насочени право в лицето на младежа.
Лучия Санта гледаше Лоренцо с тъжна насмешка. Красивият ѝ син с лъжливото сърце. Но той — с коса като синкавочерна коприна, с правите, бронзови, изсечени черти, с едрия нос, месест и мъжествен, с кожа, непоразена от младежки петна — той, Юдата, обърна глава и изгледа майка си приятно изненадан. Пусна куфарчето, което носеше, и попита:
— Мамо, какво правиш тук? Тъкмо съжалявах, че съм те изпуснал у дома.
Тя знаеше какво е станало. Изчакал я е да излезе, гледал е, скрит някъде. Изобщо не е подозирал, че тя ще дойде тук. После се е втурнал вкъщи да си вземе чисти дрехи.Figlio de puttana— помисли си тя, — какъв е двуличник.