Щастливият странник [bg]

Но вярно, какво прави Америка с едно почтено италианско момиче, останало без родители да го наставляват.

Вече беше жена, Ле Чинглата. Ама как се превземаше. Как се надуваше. Такива бяха лукавите по природа.

Ами синът ѝ? В Америка или не, на седемнайсет или не, работещ или не, той трябва да слуша майка си или да изяде един по устата. Да беше жив истинският му баща, щеше да има тупаници, но тогава пък и Лоренцо нямаше да посмее да напусне бащиния покрив.

Сянката на сградата на Ле Чинглата я успокои. Лучия Санта отдъхна в хладния, тъмен вход с познатия остър мирис на гризачи и събра сили за изкачването на стълбите и предстоящата битка. За миг усети някакво обезсърчаващо отчаяние, внезапно съзнание за своята уязвимост от съдбата и живота — децата ѝ, отчуждени от чужди нрави и чужд език, съпруг така безразсъден, че бе по-скоро тежест в борбата за оцеляване.

Но подобни мисли водеха до катастрофа. Тя се изкачи. Неин син нямаше да стане гангстер, престъпник, изсмукано и изплюто бонбонче на една стара безсрамница. За миг в тъмния вход, на мрачните стълби, пред очите на Лучия Санта заиграха електрически столове, синът ѝ в кръв, намушкан с нож от сицилианеца или от ревнивия съпруг. Но когато вратата на Ле Чинглата се отвори, препускащата в жилите ѝ уплашена кръв я беше подготвила за битката.

Само че още в началото тя беше спряна. На вратата стоеше съпругът на Ле Чинглата, с тежки сиви мустаци, с чиста бяла риза и черен панталон с тиранти, издут от корема му. Дори не беше пребледнял от краткия си престой в затвора.

Лучия Санта се разколеба. Ако съпругът си е у дома, какво ще търси синът ѝ тук? Възможно ли е да са само клюки? Но не ѝ се вярваше, особено като видя самата Ле Чинглата до масата. На лицето ѝ се четеше враждебност, гузна предизвикателност, примесена със странна ревност.

Жената се обличаше в черно и макар лицето ѝ да беше по-слабо и по-младо от това на Лучия Санта, тя можеше да бъде майка на Лоренцо. Жена на нейната възраст да поквари дете. Как бяха двете толкоз млади тогава и тя — толкоз невинна?

— А, госпожо — каза съпругът, — влезте, седнете, пийнете едно вино. — Той я поведе към бяла метална масичка. Наля ѝ чаша от двулитрова кана. — Ланшното грозде излезе добро. Виното мирише на Италия. — И после, с намигване: — Това не е от виното за продан, повярвайте ми.

Беше ясно, че само тачен гост като Лучия Санта пиеше от тази реколта.

Жената Ле Чинглата донесе чинияtarelle,твърди и хрупкави, напръскани с тъмни точици пипер. Сложи я на масата и прибра ръце. Тя не пиеше.

Господин Ле Чинглата си наля чаша и каза:

— Пийте, Лучия Санта — със сърдечен, приятелски глас, който обезоръжи майката, както винаги ѝ действаше неочакваната любезност. Тя отпи. После каза по-меко, отколкото мислеше: