Щастливият странник [bg]
- Автор: Пьюзо Марио
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Глобус" и ИК "ЕМАС
- ISBN: 978-954-357-240-3
- Переводчик: Александър Ванчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Щастливият странник [bg]». Краткое содержание книги:
Джино почисти масата и започна да мие чиниите. Вини му помогна да ги избърше. Джино му разказа за приключението си с железничарското ченге, за празната къща и въжето и за картите с Джоуи, но не спомена нищо за лодчицата, която беше обиколила квартала, защото десет години бяха вече много за такива игрички.
Имаше една мръсна тенджера, покрита с мазнина и загоряло, която Джино скри във фурната. После двете момчета отидоха във всекидневната и се загледаха навън, към авенюто. Джино седна на единия перваз, а Вини на другия. И двамата бяха спокойни.
Джино попита:
— Защо ми се ядосаха така мама и Октавия? Просто забравих. Утре ще свърша всичко.
— Ядосаха се, защото татко замина. Не знаят къде е. Сигурно е избягал.
И двамата се засмяха на шегата на Вини. Само децата бягаха.
Далеч надолу по Десето авеню виждаха червения фенер на фенерджията, а зад него, като дребен кръгъл призрак, бялата точка на фара на следващия го локомотив. Хората бяха сенки, хвърлени от уличните лампи, от синьо-червените ленти на лавката за лимонада на пекаря, от крушките на витрините на зеленчуковия магазин и сладкарницата.
Джино и Винсент, унесени в прозорците на своето детство, усетиха върху изморените си лица свежия полъх от река Хъдсън. Миришеше на течаща вода, която сякаш от голямо разстояние носеше дъх на трева, дървета и друга зеленина, никнала от нея, преди да стигне до града.
ГЛАВА IV
В края на август всички вече мразеха лятото, освен децата. Дните бяха изпълнени с дъха на горещ камък, стопен асфалт, бензин и тор от конските каруци, които разнасяха плодове и зеленчуци. Над западния вал на града, където живееха Анджелуци-Корбо, висяха облаци пара, следвани от локомотиви, въздухът беше скован от жегата. Черни сажди летяха от горящите котли, докато локомотивите строяваха товарните вагони в спретнати дълги редици. В този неделен следобед, когато всичко бе замряло, опустелите жълти, кафяви и черни вагони образуваха плътни геометрични фигури под трептящото златисто слънце, абстракции в една джунгла от стомана и желязо, камъни и тухли. Лъскавите сребристи релси се виеха, влизаха и излизаха.
Десето авеню, отворено към реката чак до Дванайсето, без редица от сгради, която да хвърля сянка, беше по-светло от другите авенюта в града и по-топло през деня. Сега бе опустяло. Голямата обедна неделна гощавка щеше да продължи до четири часа с вино, орехи и разказване на семейни легенди. Някои хора ходеха на гости при по-заможни роднини, които бяха преуспели и имаха собствени къщи в Лонг Айланд или Джърси. Други използваха деня, за да ходят по погребения, сватби, кръщенета или — най-важното — да носят поздрави и храна на болните роднини в "Белвю".
По-американизираните дори бяха склонни ла заведат семействата си на Кони Айланд, но не го правеха по-често от веднъж годишно. Пътят беше дълъг, а числеността на семействата налагаше сериозни разходи за кренвирши и газирано, макар да си носеха храна и напитки в книжни кесии. Мъжете мразеха да ходят там. Тези италианци никога не се бяха изтягали на плажа. Цяла седмица се мъчеха под слънцето на железницата. В неделя търсеха прохладата на къщата или градината, искаха главите им да бъдат заети с тестето карти, искаха да сърбат винце, да слушат клюките на жените, които не ги оставяха да пипнат нищо. За тях Кони Айланд беше, все едно да ходят на работа.
Най-хубаво беше неделен следобед без задължения. Децата отиваха на кино, майката и бащата дремваха заедно след тежко ядене и се любеха в пълно усамотение и покой. Това беше единственият свободен ден в седмицата и той ревниво се ценеше. Силите се възстановяваха. Семейните връзки се заздравяваха. Нямаше спор, този ден беше заделен от самия Господ.
В тази неделя улиците, пусти, красиви, шестваха в прави линии от Десето авеню нататък. Тъй като кварталът беше твърде беден, за да има автомобили, нито един не нарушаваше симетрията на бетона и паважа, пресечени от сивосинкав гранит. Слънцето хвърляше отблясъци по гладкия черен асфалт, по железните перила на входовете и по грубите кафяви стъпала. Всичко изглеждаше застинало завинаги в ослепителното лятно слънце, поразително, сякаш само през този ден бездейните фабрични комини бяха повдигнали булото над града.
Но Лучия Санта беше избрала този ден за сражение, да свари врага, семейство Ле Чинглата, неподготвени.