Щастливият странник [bg]

Октавия избухна. Спокойствието, с което майка ѝ приемаше напускането на бащата, я вбеси.

— Точно така — каза тя. — Баща му замина. През оная работа му е. — Макар и ядосана, тя се учуди на погледа, който двете момчета ѝ хвърлиха — момиче да използва такава мръсна дума. Ала майка ѝ не реагира и Октавия добави с равен глас: — Не е честно. Просто не е честно спрямо Вини.

Майката заговори на суров италиански. Попита:

— Как ще ми станеш учителка, като устата ти е като на курва?

Направи пауза, за да изчака отговор. Но тя беше разбила представата на Октавия за себе си. Майката продължи:

— Ако искаш да заповядваш вкъщи, омъжи се, роди си деца, викай, когато излизат от корема. Тогава можеш да ги биеш, тогава можеш да решаваш кога ще работят и как, и кой ще работи. — Погледна дъщеря си студено, като смъртен враг — Стига.Bastanza— каза тя.

Обърна се към Джино.

— Ти,giovanetto.От зори до мрак не те виждам. Може да те сгази нещо. Може да те отвлекат. Това едно. Друго. Баща ти е заминал за известно време и всички трябва да помагат. Утре, ако изчезнеш, ще получиш това. — Отиде до шкафчето и измъкна тънката дървена пръчка за точене на тесто за празничните равиоли — точилката. Гласът ѝ стана дрезгав, по-гневен. — Господ ми е свидетел, ще те изкарам аз наяве. Така ще те насиня, че ѝ Светият дух да си, пак няма да можеш да изчезнеш. Хайде, яж сега. После ще измиеш чиниите, ще изчистиш масата и ще изметеш пода. И само да те видя да слизаш по стълбите тази вечер.

Джино беше впечатлен. Макар да не се уплаши, бе нащрек и внимаваше през цялата крамола. От такива шумотевици понякога долиташе случаен шамар, който беше позволено да избегнеш. Но нищо такова не се случи. Двете жени слязоха надолу, Джино се успокои и седна да яде. Тлъстата наденица и мазните, меки чушки се смесваха вкусно под изгладнялото му небце. Бурята беше преминала, нямаше обидени. От утре щеше да работи за майка си. Да ѝ помага.

Вини зяпаше в чинията си и не се хранеше. Джино каза весело:

— Господи, бас държа, че хич не ти е било леко при оня гадняр пекаря. Видях те да мъкнеш един голям кош. Къде го носеше?

— Не — отвърна Вини. — Имат магазин на Девето авеню. Не е толкова зле. Само дето мъкна брашно от избата.

Джино го погледна. Нещо не беше наред.

Но Вини вече беше по-добре и започна да яде с пълна уста, без да знае, че чувството, което го преследваше цял ден, е страх. Беше изпитал общоизвестната жестокост — дете, откъснато от топлината на семейството, командвано от чужди хора, да им върши черната работа. За първи път осъзна какво значи да продадеш част от себе си за пари, нямаше нищо общо с това, да свършиш нещо за майка си или да излъскаш обувките на батко си за петаче.

Но наесен училището щеше да го отърве. Щеше да забрави как майка му и сестра му го бяха откъснали от семейството и неговия закон на любов и кръв. Вече не мислеше как няма да играе стикбол на лятното утринно слънце или да се скита безцелно около квартала, да бъбри с приятели, да се крие в сянката на 31-ва улица, докато сънливо ближе леден лимон в чаша от пресован картон. Изпитваше ужасната тъга, която само децата могат да изпитат, защото не познават тъгата на другите, всеобщото човешко отчаяние.