Warcraft - Повелителят на клановете
- Автор: Голдън Кристи
- Серия: WarCraft #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Повелителят на клановете». Краткое содержание книги:
— Не се ласкай, чудовище. Ако монетите спрат да текат и мехлемът ще спре да те лекува. По-добре недей да губиш схватките и пази тялото си цяло.
Тогава грубите думи го бяха засегнали, но сега вече не обръщаше внимание на подобни приказки. Трал беше осъзнал много от своите заблуждения. Сякаш пред очите му бе имало розова мъгла, която се беше разпръснала едва напоследък.
Той лежеше тихо под ръцете на вещите лечители. Те приключиха скоро и си тръгнаха.
Оркът се надигна и с изненада видя, че сержантът стои до вратата. Косматите му ръце бяха скръстени върху широкия му гръден кош. Трал не каза нищо. Чудеше се какво ли ново мъчение му предстои сега.
— Разкарах онези озверели мъже от теб — каза тихо старият му инструктор, — но те вече се бяха позабавлявали добре. Съжалявам за това, момко. Наистина съжалявам. Ти ме изуми днес на арената. Блакмуър би трябвало да е изключително горд с теб. А вместо това… — дрезгавият му глас остави изречението недовършено. — Е, просто исках да ти кажа, че ти не заслужаваше това, което направиха с теб генералът и останалите. Ти се справи отлично, момко. Наистина отлично. Сега се отпусни и се опитай да поспиш. Аз си тръгвам. Блакмуър имал някаква… работа… за която искал да говори с мен.
Сякаш се канеше да добави още нещо, но после кимна и си тръгна. Трал се отпусна обратно в своята постеля. Разсеяно забеляза, че сламата под него вече не беше просмукана с кръв — бяха я сменили с прясна и чиста.
Той изпитваше благодарност към сержанта и вярваше на искрените му думи. Но те бяха дошли твърде късно.
Оркът нямаше да позволи да бъде използван повече по този начин.
Преди… преди би се умилквал, кълнейки се да стане по-добър, би направил всичко, за да спечели любовта и уважението, за които копнееше отчаяно.
Но сега беше разбрал, че няма да ги получи никога. Не и докато е роб на Блакмуър.
Трал не смяташе да си губи времето в сънища. Трябваше да обмисли своите планове. Посегна към торбата, където държеше принадлежностите си за писане, и състави кратка бележка до единствения човек, на когото можеше да се довери:
Тари, при следващите тъмни луни смятам да избягам на свобода!
Шест
Зарешетеният покрив над главата на трал му позволяваше да наблюдава светлината на луните.
През изминалите дни той бе внимавал да не издаде своето намерение с някой непредпазлив намек пред войниците, които го бяха пребили, или пред сержанта. Блакмуър отново се отнасяше с него така, сякаш нищо не се беше случило, но точно той не биваше да заподозре за решението му да избяга. Оркът продължаваше да се държи раболепно, както и преди, но за първи път усещаше колко противно му е това поведение. Очите му не се отлепяха от земята, макар да знаеше, че не стои по-долу от хората. Оставяше се покорно да му слагат железните окови, въпреки че би могъл да разкъса и веригите, и четворката пазачи, преди да са успели дори да помръднат. Въпреки това, поведението му не се промени — нито в килията, нито на арената или на тренировъчното поле.
През първите няколко дни Трал беше забелязал, че сержантът го наблюдава изпитателно, сякаш очаквайки да види някаква промяна в него. Но мъжът така и не беше отворил дума за последните събития, а пък оркът много внимаваше да не събуди някакви подозрения. Нека си мислят, че са го пречупили. Той съжаляваше единствено за това, че няма да види изражението върху лицето на Блакмуър, когато му докладват за изчезването на неговия „домашен орк“.
За първи път в живота си Трал очакваше нещо с нетърпение. Мисълта за бягство бе събудила у него непознат дотогава глад. Досега всичките му стремежи бяха насочени към това да получи одобрението на своя господар. Затова се стараеше толкова на тренировките и се стремеше на всяка цена да победи на арената.
Никога не се беше замислял сериозно какво означава да си свободен. Да вървиш под слънцето без окови, да спиш под звездите… Той не беше прекарал навън нито една нощ през целия си окаян живот. Какво ли беше усещането от това да виждаш светлината на луните, без да е препречена от решетки?
Най-накрая беше дал свобода на своето въображение, подхранвано дълги години от книгите и от писмата на Тари. Нощем лежеше буден в сламеното легло и си представяше срещата си с някой от своя народ. Бе изчел всичко, което хората бяха написали за „противните зелени чудовища“. Не беше забравил и онази смущаваща среща с орка, който се бе освободил от клетката и със страшни крясъци се беше нахвърлил срещу него. Само ако можеше да научи какво бе извикал той! Но познанията му по оркски бяха толкова елементарни… Някой ден щеше да открие своя народ и на всяка цена щеше да разбере какво му бе крещял онзи…