Warcraft - Повелителят на клановете
- Автор: Голдън Кристи
- Серия: WarCraft #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Повелителят на клановете». Краткое содержание книги:
Трал. Трал. Трал!
Трал лежеше, пъшкайки, върху сламата, която му служеше за легло. Никога досега той не беше подозирал, че може да има подобна болка или подобно изтощение. Сякаш не само силите, но и целият живот бе изцеден от неговото тяло. Искаше му се да изпадне в безсъзнание, да забрави всичко.
Все пак не се остави да бъде погълнат от приятната чернота. Скоро щяха да се появят лечителите — Блакмуър винаги ги изпращаше, когато неговият гладиатор биваше наранен в някоя битка. Самият той също винаги идваше да го види и сега оркът очакваше с нетърпение своя господар, който щеше да го утеши.
Вярно, беше загубил двубоя, но това му се случваше за първи път. Блакмуър щеше да го похвали за доброто представяне в цели осем схватки, при това — една след друга. Беше извършил нечуван досега подвиг и го съзнаваше напълно. Знаеше, че би могъл да победи и огрето, ако се беше изправил срещу него в първия двубой, или в третия, или дори в шестия. Но никой не можеше да очаква от него да спечели срещу толкова силен противник след рекордните осем последователни битки.
Трал примижа, изгарян от раздиращата болка. Огънят в гърдите му беше непоносим. Къде се бавеха тази лечители? Вече трябваше да са дошли! Този път нараняванията му наистина бяха сериозни. Усещаше, че има няколко счупени ребра, счупен крак, множество по-дребни порязвания, без да брои ужасната дупка в рамото, където бе преминало копието. Лечителите трябваше да се появят съвсем скоро, ако господарят му искаше Трал да се бие на другия ден.
Оркът чу отключването на вратата и се опита да повдигне глава, за да види кой влиза в килията, но не успя да събере сили дори за това дребно усилие.
— Лечителите ша’додат… — разнесе се гласът на Блакмуър.
Трал се напрегна. Говорът беше завален и изпълнен с гняв и презрение. Сърцето на ранения гладиатор започна да бие неспокойно. Моля те, не този път… не сега…
— Но няма’е скоро. Искам’те видя как стра’аш, оркско изчадие…
Трал изохка от болка, защото ботушът на Блакмуър се бе забил в корема му. Ударът беше много силен, но не можеше да се сравни с мъката, която налегна сърцето му. Защо го риташе неговият господар? Не беше ли видял колко добре се бе борил?
Всеки момент щеше да изпадне в безсъзнание от болка. Надигна глава и впери помътнелия си поглед в своя мъчител. Чертите на мъжа бяха изкривени от гняв и когато Трал срещна очите му, Блакмуър го удари в лицето с бронирания си юмрук. За миг всичко потъна в мрак и тишина. Когато слухът на Трал се върна, той чу как генералът продължава да го ругае:
— … изгубих хиляди! Чу’аш ли ме, хиляди! Какво ти ста’а? Загуби една малка, жалка битчица!
Разяреният благородник продължаваше да сипе удари върху Трал, който бе започнал да се унася в несвяст. Оркът се чувстваше така, сякаш се отделяше от собственото си тяло, а ритниците усещаше като леки потупвания. Кръв обливаше неговото лице.
Блакмуър беше гледал двубоите. Знаеше колко изтощен бе Трал, с каква мъка беше събирал силите си отново и отново, колко воля му бе необходима, за да победи в цели осем последователни битки. Нима беше очаквал да спечели и последната? Оркът бе вложил всичко от себе си — умение, желание, сила — и беше загубил честно и достойно. Защо това не бе достатъчно за неговия господар?
Ударите престанаха. Той чу отдалечаващите се стъпки на Блакмуър и едно-единствено изречение:
— Сеа’е ред на дру’ите!
Вратата остана отворена. Трал чу нови стъпки. Опита се да се надигне, но отново безуспешно. Заобиколиха го няколко чифта черни войнишки ботуши. Едва сега разбра какво бе имал предвид Блакмуър, какво беше заповядал. Единият от ботушите се засили, полетя напред и се стовари право в лицето му.
Странна белота заля всичко около него, след това притъмня и той изгуби съзнание.
Трал се събуди с усещане за топлота. Болката, която го беше разкъсвала сякаш цяла вечност, също бе изчезнала. Трима лечители се занимаваха с нараненото му тяло и го налагаха със своите мехлеми. Дишането му вече не беше толкова затруднено и той предположи, че ребрата му са изцерени. Сега мъжете размазваха лепкаво вещество с приятна миризма върху рамото му — очевидно това беше най-тежкото му нараняване.
Докосването беше внимателно, мехлемите — целебни, обаче на хората им липсваше истинско състрадание. Те се грижеха за него, но само защото Блакмуър им бе наредил така, а не от желание да облекчат страданията на своя пациент. Веднъж преди време, още докато беше наивен, Трал искрено им беше поблагодарил за техните грижи. Един от лечителите бе вдигнал поглед, явно изненадан от неговите думи, а след това устните му се бяха изкривили в презрителна гримаса.