Warcraft - Повелителят на клановете
- Автор: Голдън Кристи
- Серия: WarCraft #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Повелителят на клановете». Краткое содержание книги:
Хората го бяха отгледали и тренирали само за да печелят от него. Те нямаха нужда от неговата любов и вярност. Младият орк изпитваше благодарност единствено към сержанта и към Тари, защото те го бяха научили на чест и доброта. Едва тогава бе вникнал в истинската същност на Блакмуър и беше разбрал, че той няма никаква представа какво означават тези чувства. Самият Трал нямаше да ги срещне, докато оставаше собственост на генерала.
Най-накрая бе настъпила нощта, когато луните — едната голяма и сребърна, а другата по-малка и синьо-зелена — бяха намалели до едва видими, слабо осветени сърпове.
Тари беше приветствала неговото желание да избяга и дори бе предложила да му помогне — точно както той се беше надявал дълбоко в своето сърце. Двамата бяха изработили план, бяха вложили в него предвидливост и ум и сега Трал беше сигурен, че ще успее. Момичето щеше да определи кога да действат и той очакваше нейния сигнал.
Тъкмо се беше унесъл и дремеше на пресекулки, когато биенето на голямата камбана го стресна и разбуди. Той скочи бързо и отиде в най-отдалечения ъгъл на килията. Преди известно време с много усилия Трал беше успял да разхлаби един от камъните и бе издълбал дупка зад него. Там държеше най-ценните си притежания — писмата, които беше получил от Тари. Сега издърпа камъка, извади листовете пергамент и ги уви в единственото друго нещо, което имаше значение за него — пелената с белия вълк върху синьо поле. Притисна вързопа към гърдите си, отиде при вратата и зачака своя миг.
Камбаната продължаваше да бие, но сега към нея се бяха присъединили уплашени викове и писъци. Чувствителното му обоняние, много по-остро от това на хората, надуши миризмата на дим. С всеки неспокоен удар на сърцето му, пушекът ставаше все по-силен и той вече виждаше оранжево-жълтите светлини на пламъците от тъмнината на своята килия.
— Пожар! — долитаха крясъци отвън. — Пожар!
Без да е наясно защо, Трал се хвърли върху сламеното легло. Затвори очи и се престори на заспал. Задиша бавно и дълбоко, за да се успокои.
Изведнъж чу отварянето на шпионката върху вратата. Продължи да лежи съвсем неподвижно.
— Тоя няма да мръдне оттук — каза някакъв невидим пазач. — Ха, нищо не би могло да събуди проклетото чудовище. Хайде, да вървим да помагаме.
— Не знам… — отвърна друг глас.
До тях достигнаха още тревожни викове, примесени с пронизителните писъци на децата и кресливи женски гласове.
— Огънят се разраства — изрева припряно първият пазач. — Да вървим!
Трал чу тропота на техните ботуши, чаткащи гръмко върху камъка. Шумът се отдалечи. Той остана сам.
Оркът се изправи и застана пред здравата дървена порта. Както винаги тя беше заключена, но сега наблизо нямаше кой да разбере какво се канеше да стори.
Трал си пое дълбоко въздух, засили се срещу вратата и я удари с лявото си рамо. Тя поддаде, но остана цяла. Продължи да я блъска с цялата си сила. Едва при петия удар на неговото грамадно тяло, вратата се предаде и се натроши. Инерцията го изхвърли напред и той се стовари върху пода, но кратката болка бързо бе заглушена от прилива на обзелата го възбуда.
Трал познаваше добре тези коридори — в крайна сметка, нали всеки ден излизаше и влизаше през тях. Ориентираше се прекрасно на смътната светлина от няколкото факли, окачени на равномерно отдалечени една от друга стойки върху каменните стени. Надолу по това стълбище, нагоре по другото, а после…
Както и преди малко в килията, някакъв първичен инстинкт го предупреди и Трал се долепи към една от стените. Опита се да прикрие огромното си тяло в сенките, доколкото бе възможно.
Само след миг покрай него изтрополиха още неколцина от пазачите, които се бяха втурнали към изхода. За щастие не го видяха и той въздъхна облекчено.
Стражите бяха оставили вратата към вътрешния двор широко отворена. Трал се приближи предпазливо към нея и надникна навън.
Пред очите му се разкри картина на истински хаос. Плевните бяха изцяло погълнати от пламъци, а конете, козите и магаретата се мятаха из двора, обезумели от паника. Това го улесняваше, защото едва ли щяха да го забележат сред цялата тази лудница. Хората бяха образували жива верига и си подаваха кофи с вода, която често се разплискваше в бързината. Докато Трал надзърташе, към тях тичешком се присъединиха още неколцина помагачи.