Хари Потър и огненият бокал

— Охлюв — пук! Охлюв — пук!

Като повървяха още, видяха две мънички вещици, не по-големи от Кевин, яхнали метли играчки, които ги издигаха във въздуха само колкото крачетата им да се плъзгат по връхчетата на росната трева. Но един магьосник от министерството ги бе забелязал. Той подмина бързо Хари, Рон и Хърмаяни, мърморейки ядосано:

— Посред бял ден! А родителите им сигурно се излежават…

Тук-там от палатките излизаха възрастни магьосници и вещици и се заемаха с приготвянето на закуската. Някои предпазливо се оглеждаха и измагьосваха с пръчките си огньове, а други с нескрито подозрение драскаха кибритени клечки, убедени в тяхната безполезност. Трима африкански магьосници с дълги бели мантии водеха сериозен разговор около пурпурен огън, на който се печеше нещо като заек, а група американски вещици на средна възраст седяха и оживено клюкарстваха под лъскав плакат с надпис „Институт на Салемските вещици“. Хари долавяше откъслечни разговори на непознати езици от палатките, край които минаваха, и макар да не разбираше нито дума, усещаше вълнението в гласовете.

— На мен ли ми става нещо на очите, или всичко изведнъж позеленя? — възкликна Рон.

Но причината не бе в очите му. Бяха стигнали до група гъсто покрити с детелини палатки — сякаш хълмчета с причудливи форми бяха изникнали от земята. През вдигнатите платнища се подаваха усмихнати лица. Изведнъж някой зад тях ги повика:

— Хари! Рон! Хърмаяни!

Беше техният приятел четвъртокурсник от „Грифиндор“ — Шеймъс Финигън. Той седеше пред своята детелинена палатка заедно със сламеноруса жена, вероятно майка му, и най-добрия си приятел Дийн Томас, също от „Грифиндор“.

— Харесва ли ви украсата? — ухили се Шеймъс, когато Хари, Рон и Хърмаяни се приближиха. — От министерството не я одобриха.

— Защо да не покажем за кои сме? — попита госпожа Финигън. — Трябва да видите какво са окачили българите по техните палатки. Вие сте за Ирландия, нали? — добави тя и погледна Хари, Рон и Хърмаяни с малките си светнали очи.

След като я увериха, че са на страната на Ирландия, тръгнаха по пътя си. Рон сподели:

— Май щяхме да се съгласим с всичко сред такова обкръжение.

— Чудя се какво ли има по палатките на българите — рече Хърмаяни.

— Хайде да проверим — предложи Хари и посочи към горната част на полето, обагрена в червено, зелено и бяло, където ветрецът полюшваше българските знамена.

Палатките не бяха покрити с растения, но на всяка от тях беше закачен един и същ плакат, от който гледаше навъсено лице с гъсти черни вежди. Разбира се, образът се движеше, но само мигаше и се мръщеше.

— Това е Крум — прошепна Рон.

— Кой? — попита Хърмаяни.

— Крум — отвърна Рон. — Виктор Крум, българският търсач!

— Но той изглежда толкова сърдит! — отбеляза Хърмаяни, като видя как множеството лица на Крум примигват често и се мръщят.