Хари Потър и огненият бокал

— А как отиват всички, без мъгълите да ги забележат? — попита той.

— Това е един от огромните проблеми на организаторите — въздъхна господин Уизли. — Бедата е, че около сто хиляди магьосници ще пристигнат за финала, а нямаме омагьосано място с такива размери, че да може спокойно да се поберат всичките. Има места, където мъгълите не могат да проникнат, но я си представи как ще събереш сто хиляди магьосници на „Диагон-али“ или на перон Девет и три четвърти. Та затова трябваше да намерим подходящо запустяло поле, където да приложим колкото е възможно повече антимъгълски мерки за сигурност. Цялото министерство работи върху това месеци наред. Най-напред, разбира се, трябваше да направим график на пристиганията така, че да не се застъпват. Хората с по-евтини билети трябваше да пристигнат там първи — две седмици предварително. Ограничен брой използват мъгълски транспорт, но не бива да задръстваме автобусите и влаковете… нали разбираш — идват магьосници от целия свят. Някои ще се магипортират, естествено, но трябваше да осигурим безопасни точки за появяване далеч от мъгълите. Ще използват една гора наблизо, подходяща за тази цел. За тези, които не искат или не могат да се магипортират, осигурихме летекоди. Това са разни предмети, превърнати в средства за придвижване на магьосници от едно място до друго в предварително уречено време. Могат да се придвижват и големи групи, ако се наложи. В страната има двеста летекода, разположени на стратегически пунктове, като най-близкият е на върха на Стоутсхед5 хил, към който сме се запътили.

Господин Уизли посочи напред в леко просветляващрто тъмно пространство над село Отъри Сейнт Кечпоул.

— Какво представляват летекодите? — полюбопитства Хари.

— Е, може да бъдат всякакви неща — обясни господин Уизли. — Обикновени и изхабени, та на мъгълите да не им хрумне да ги вземат, а да ги мислят за отпадъци.

Те вървяха бавно по тъмната усойна уличка към селото и единствено шумът от стъпките им отекваше в тишината. Докато напредваха, небето бавно се просветли от мастиленочерно до наситеносиньо. Ръцете и краката на Хари премръзнаха. Господин Уизли постоянно поглеждаше часовника си.

Когато започнаха да се изкачват по хълма, вече не им бе останал дъх да говорят. От време на време се препъваха в скрити заешки дупки или се подхлъзваха върху изпъкнали черни туфи трева. При всяко вдишване Хари усещаше остро пробождане в гърдите си и краката му вече бяха започнали да отмаляват, когато най-сетне стъпи на равно.

— Уууф! — въздъхна господин Уизли, свали си очилата и ги избърса в пуловера си. — Дотук добре… имаме десет минути…

Хърмаяни се изкачи на билото на хълма последна, притискайки с ръка ребрата си, където се бе появила болка.