Хари Потър и огненият бокал

— А, не, само червенокосите — отвърна господин Уизли, сочейки към децата. — Това е Хърмаяни, приятелка на Рон… и Хари, също негов приятел…

— О, кълна се в брадата на Мерлин! — ококори се Амос Дигъри. — Хари ли? Хари Потър?

— Амии… да — потвърди самият Хари.

Той беше свикнал всички да го гледат с любопитство, когато го срещаха и очите им се плъзваха по мълниевидния белег на челото му, но въпреки това всеки път се чувстваше неловко.

— Седрик ни е говорил за теб, разбира се — започна Амос Дигъри. — Разказа ни е как е играл срещу теб миналата година… А аз му казвам… Сед, това ще го разправяш на внуците си — че… ти си победил Хари Потър!

Хари не се сети какво да отговори и замълча. Фред и Джордж отново се намусиха, а Седрик изглеждаше леко смутен.

— Тогава Хари падна от метлата си, татко — промърмори той. — Казах ти — стана злополука… беше случайност.

— Да, ама ти не си паднал, нали? — гръмогласно изрази гордостта си Амос и потупа сина си по гърба. — Винаги си е бил такъв скромен, нашият Седрик, все да е джентълмен… Но побеждават най-добрите, знам, че и Хари ще го потвърди, нали? Един пада от метлата, друг се задържа и не е нужно да си гений, за да разбереш кой лети по-добре.

— Време е вече — бързо рече господин Уизли, като отново извади часовника си. — Знаеш ли дали чакаме още някого, Амос?

— Не, семейство Лъвгуд са там вече от седмица, а семейство Фосет не можаха да си намерят билети — обясни господин Дигъри. — Други от нашите няма в този район, нали?

— Доколкото знам, не — каза господин Уизли. — Остава само минута… да се приготвим…

Той се обърна към Хари и Хърмаяни.

— Трябва да докоснете летекода, това е всичко. Може и само с пръстче…

Макар и доста трудно заради обемистите раници, деветимата се скупчиха около стария ботуш, протегнат от Амос Дигъри.

Тъкмо бяха застанали в плътен кръг, когато хладен вятър задуха на върха. Никой не продума. Изведнъж на Хари му хрумна колко ли би се учудил някой мъгъл, ако ги види — девет души в полумрака, от които двама възрастни мъже, вкопчени в опърпан стар ботуш, в очакване…

— Три — промърмори господин Уизли, наблюдавайки часовника си, — две… едно…

В същия миг Хари почувства как точно зад пъпа му нещо като кука внезапно го дръпна неудържимо напред. Краката му се отделиха от земята. Усещаше Рон и Хърмаяни от двете си страни, рамената им се удряха в неговите. Носеха се шеметно напред сред свистенето на вятъра и въртележка от цветове. Показалецът му бе прилепнал като магнит за ботуша, който го теглеше неудържимо след себе си, и тогава…

Краката му се удариха в земя, Рон залитна към него и го събори, а летекодът с тъп звук падна на земята точно до главата му.