Хари Потър и огненият бокал

Тръгнаха през мъгливата безлюдна пустош. След двайсетина минути пред очите им изплува малка каменна къща близо до някаква бариера. Отвъд нея Хари различи призрачните очертания на стотици и стотици палатки, кацнали върху полегатия склон на обширна местност, простираща се до тъмната ивица гора на хоризонта. Сбогуваха се с двамата си спътници и се отправиха към къщата.

На прага стоеше мъж, вперил очи в палатките. Хари веднага разбра, че това е единственият истински мъгъл в околността. Когато чу стъпките им, той извърна глава към тях.

— Добро утро! — весело поздрави господи Уизли.

— Добро утро! — отвърна мъгълът.

— Вие ли сте господин Робъртс?

— Да — кимна господин Робъртс. — А вие кои сте?

— Уизли… Две палатки. Направихме резервацията преди няколко дни.

— Точно така — потвърди господин Робъртс, след като провери в списъка, закачен на вратата. — Вашето място е там до гората. Само за една вечер, нали?

— Да — отвърна господин Уизли.

— Сега ли ще платите? — попита господин Робъртс.

— А… да… разбира се… — Господин Уизли заотстъпва и махна на Хари да се приближи. — Помогни ми, Хари — прошепна той, извади свити на руло мъгълски пари от джоба си и започна да прехвърля банкнотите. — Тази ли е… десет? А, да, виждам дребната цифричка… А това пет ли е?

— Двайсет — тихо го поправи Хари с тревожно безпокойство, че господин Робъртс се опитва да долови всяка дума.

— Да, така е… Не ги различавам аз тези хартийки.

— Чужденец ли сте? — попита го управителят, когато господин Уизли се върна с точната сума.

— Чужденец ли? — повтори объркано господин Уизли.

— Не сте единственият, който има проблеми с парите — обясни господин Робъртс, втренчил изпитателно очи в него. — Няма и десет минути, откакто двама се опитаха да ми платят със златни монети, големи колкото лимонадени капачки.

— Наистина ли? — нервно попита господин Уизли.

Господин Робъртс се зарови в кутията с дребни монети.

— Никога не е било толкова претъпкано — изведнъж рече той и отново се вгледа в мъгливото поле. — Стотици резервации. Обикновено хората идват просто…

— Всичко наред ли е? — измърмори господин Уизли и протегна ръка за рестото, но господин Робъртс не му го даде.

— Да — замислено продължи той. — Хора от всички краища. Много чужденци. А и не само чужденци. Разни перковци, разбирате ме, нали? Един се разхождаше с шотландска поличка и пончо.

— А не може ли? — нетърпеливо запита господин Уизли.

— Това е нещо като… не знам… като сборище — сподели господин Робъртс. — Изглежда всички се познават. Като на голямо увеселение.

В този момент един магьосник с панталони за голф се появи изневиделица близо до входната врата зад господин Робъртс.

— Обливиате! — рязко изрече той, насочил магическата си пръчка към управителя.

Незабавно погледът на господин Робъртс се плъзна встрани, веждите му се отпуснаха, а на лицето му се появи замечтано отнесено изражение. Хари разпозна симптомите, характерни за току-що пренастроена памет.