Мечтаят ли роботите за електроовце?
- Автор: Дик Филип Кайндред
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечтаят ли роботите за електроовце?». Краткое содержание книги:
— Д-да — кимна Изидор.
— Няма значение и без това животното вече е било мъртво — продължи Милт. — Не се заяждай с него, Хан. В едно е прав, напоследък изкуствените животни изглеждат съвсем като истински, особено с тези програми за „фалшиви“ болести, които залагат в тях. А истинските животни рано или късно умират. Това е рискът, който поемаш, когато ги взимаш. Не сме свикнали с този факт, защото работим само с механични.
— И все пак ми е жал — повтори Слоут.
— С-с-според М-мерсер, — запрепъва се Изидор, — ж-животът е кръговрат. Т-това е затворен цикъл. И з-за животните също. Искам да кажа, че след като умрем, отново ще поемем нагоре с него…
— Кажи го на притежателя на котката — прекъсна го Слоут.
Изидор го погледна уплашено, сякаш не беше сигурен, че говори сериозно.
— Аз ли да го направя? Но винаги вие сте поемали разговорите с клиентите.
Имаше фобия от видеофона. А да разговаря с непознати за него беше направо непреодолима пречка. Мистър Слоут естествено го знаеше.
— Не го карай — намеси се Милт. — Аз ще се обадя — той посегна към апарата. — Какъв е номерът?
— Тук някъде го имам записан — Изидор започна да рови по джобовете на комбинезона.
— Искам да се обади пилешката глава — повтори Слоут.
— Н-не мога да говоря по видеофона — възрази Изидор, чието сърце блъскаше като лудо. Защото съм космат, грозен, мръсен, гърбав, кривозъб и сбръчкан. Освен това съм болен от лъчева болест и скоро ще умра.
— Ако се чувствах така, — обърна се усмихнат Милт към своя шеф, — и аз нямаше да искам да разговарям по видеофона. Хайде, Изидор, намери най-сетне този проклет номер. Иначе как ще се обадя? — той протегна ръка.
— Казах, че ще се обади пилешката глава — упорстваше Слоут, вперил поглед право пред себе си. — Иначе го уволнявам.
— О, я стига — опита се да възрази Милт.
— Н-не об-бичам д-да ме наричат п-п-пилешка глава — заекваше Изидор. — З-защото п-п-прахът вече ви е з-засегнал и вас. Може би не м-мозъка, к-както при мен…
„Ще ме уволнят — мислеше си той. — Не мога да се обадя.“
Но изведнъж си спомни, че собственикът на котката беше отлетял на работа. Сигурно у тях нямаше никой.
— С-струва ми се, че мога да се обадя — рече той и най-сетне извади бележката с номера.
— Виждаш ли? — обърна се Слоут към Милт. — Значи щом трябва, може да го направи.
Изидор седна пред видеофона и набра номера.
— И все пак не биваше да го караш — отвърна Милт. — Той е прав — радиацията не е подминала и теб. Току виж след някоя и друга година съвсем ослепееш и оглушееш.
— И теб също, Борогроув. Кожата ти е като на стригано куче.
На екрана изплува женско лице. Средноевропейка, с добре поддържана кожа, косата й бе привързана отзад.
— Да? — погледна ги тя.
— М-м-мисис Пилзън? — промърмори Изидор. Тялото му беше парализирано от ужас. Естествено, собственикът на животното имаше жена и тя си беше вкъщи. — Обаждаме се във в-в-връзка с вашата к-к-к-к-к… — той млъкна и се почеса нервно по брадата. — Вашата котка.
— О, да, нали вие отнесохте Хораций — възкликна мисис Пилзън. — Какво се оказа — пневмония? Така мислеше мъжът ми.
— Вашата котка е мъртва — каза Изидор.
— О, не, мили Боже!
— Ние ще я заменим — успокои я той. — Имаме застраховка.
Той погледна към мистър Слоут, който по всичко изглежда бе съгласен. — Управителят на нашата фирма, мистър Ханибал Слоут… — Джон се поколеба — Той лично…
— Не — поклати глава Слоут. — Ще им платим в чек. По цената на Сидни.
— … лично ще ви избере котка, в замяна на починалата — чу собствения си глас Изидор. След като бе започнал този разговор, от който толкова много се страхуваше, Изидор откри, че не е в състояние да го преустанови. В това което казваше имаше някаква неумолима вътрешна логика, естествено заключение, към което се движеше разговорът. Слоут и Милт Борогроув го гледаха втрещени, докато той продължаваше: — Само трябва да ни съобщите предпочитанията си, що се отнася да желаната от вас котка — цвят, пол, порода — манчийска, персийска, абисинска…
— Хораций е мъртъв — повтори мисис Пилзън.
— Имал е пневмония — обясни Изидор. — Умря по пътя към болницата. Завеждащият вътрешно отделение, доктор Ханибал Слоут изрази мнение, че в такъв напреднал стадий на болестта нищо не би могло да се направи. Но не се отчайвайте, мисис Пилзън, защото разполагаме с възможността да го подменим. Не е ли това чудесно?
— Няма друга котка като Хораций — повтаряше през сълзи мисис Пилзън. — От малък обичаше да се изправя на задни лапи и да ни гледа, сякаш иска да ни попита нещо. Така и не можахме да разберем какво точно. Може би сега вече е научил отговора — в очите й отново блеснаха сълзи. — Пък и всички ние ще го узнаем, рано или късно.