Мечтаят ли роботите за електроовце?
- Автор: Дик Филип Кайндред
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечтаят ли роботите за електроовце?». Краткое содержание книги:
— Точно в това се крие ролята на мерсеризма — обясни той, изненадан отново. — Вие не практикувате ли единение с Мерсер? Нямате ли си емпатична кутия?
— Не я нося със себе си — отвърна момичето, но след известна пауза. — Предполагах, че тук ще мога да си намеря друга.
— Но емпатичната кутия, — възкликна потресено Джон, — е най-личното нещо, което може да притежава един човек! Тя е като продължение на тялото ви, това е което ви помага да се докосвате до останалите човешки същества и да не страдате от самотата. Сигурен съм, че го знаете. Всеки го знае. Мерсер помага дори на хора като мен… — той прехапа уста. Но вече беше твърде късно, думите бяха произнесени и Изидор виждаше по изражението на лицето й, по сянката на надвисналото отвращение, че го е разбрала. — Съвсем малко не ми достигна, за да премина на този проклет тест за интелигентност — обясни й с нисък, разтреперан глас.
„Не съм особен, само леко увреден, не като другите, за които си чувала. Но Мерсер не го е грижа за това.“
— Доколкото ми е известно, — заяви момичето, — това е съществена пречка за практикуване на мерсеризма. — Гласът й беше ясен и лишен от емоции, просто отчиташе един факт и нищо повече. Показваше отношението си към пилешките глави.
— Най-добре ще е да се прибирам — каза Изидор и се отправи към вратата. В шепата си продължаваше да стиска кутийката с маргарин, пластмасата беше станала хлъзгава от потта му.
Момичето го проследи със същото безчувствено изражение. После неочаквано го повика:
— Почакай.
— Защо? — извърна се той.
— Имам нужда от теб. За да си намеря подходящи мебели. От другите апартаменти, както ти предложи — тя направи няколко грациозни крачки към него. Имаше стройно тяло, без грам излишна тлъстина. — Кога се връщаш от работа? Можеш да ми помогнеш като се прибереш.
— А ти ще можеш ли да направиш вечеря за двама? Ако донеса продуктите?
— Не, имам много работа. — Момичето отхвърли предложението дори без да се замисля. И както се стори на Изидор, без да разбира смисъла му. Сега, след като бе изчезнал първоначалният страх, в поведението й се долавяше нещо друго. Нещо неразбираемо и странно. Някаква хладина. Като вакуумното пространство между два обитаеми свята. Долавяше се не в онова, което бе казала и сторила, а в онова, което не бе казала и направила. — Може би някой друг път — произнесе тя и отстъпи към вратата на апартамента.
— Запомни ли името ми? — в гласът му се долови вълнение. — Джон Изидор, работя за…
— Вече ми каза за кого работиш — момичето се спря пред вратата и я отвори. — За някакъв тип, с невероятното име Ханибал Слоут, който бас държа съществува само в твоето въображение. А аз се казвам… — тя му хвърли прощален хладен поглед и след това прекрачи прага на апартамента си. — Името ми е Рейчъл Роузен.
— От „Роузен асосиейшън“? — запита той. — Най-големите производители на хуманоидни роботи в цялата планетна система?
Странно, неразгадаемо изражение премина за миг като сянка през лицето й.
— Не — поклати глава тя. — Дори не съм чувала за тях. Нито пък знам нещо. Пак някой от малоумните ти измишльотини, предполагам. Джон Изидор и неговия личен емпатичен генератор. Бедничкият мистър Изидор.
— Аз само предположих от името ти…
— Името ми, — прекъсна го тя, — е Прис Стратън. Така се наричам по мъж, винаги използвам тази фамилия. Можеш да ме наричаш Прис — тя се замисли за миг и се поправи: — Не, „мисис Стратън“ ще е по-добре. Защото ние с теб не се познаваме толкова добре. Или поне аз не те познавам.
Вратата се затвори и Джон изведнъж се озова сам на потъналото в прах стълбище.
7
„Е, такива ми ти работи — мислеше си Джон Изидор, докато стоеше на площадката, стиснал в ръка кутийката с маргарин. — Може би все пак ще премисли и ще ми позволи да я наричам Прис. И може би, ако успея да намеря някоя консерва със зеленчуци отпреди войната, ще се съгласи да си направим вечеря. Ами ако не знае да готви? — мина му през ума. — Нищо, аз ще й покажа. Ще направя вечеря за двама ни. И ще я науча да го прави за в бъдеще. Ако иска. Сигурно ще иска, повечето жени, особено младите, обичат да готвят — това е като инстинкт.“
Той се изкачи по мрачната стълба към своя апартамент.
„В нея наистина има нещо необичайно — мислеше си той докато навличаше белия комбинезон. Нямаше никакъв смисъл да бърза, вече беше закъснял и мистър Слоут щеше да е много ядосан. — Например, тя въобще не е чувала за Бъстър Приятелчето. А това е невъзможно. Бъстър е най-важната личност в настоящия момент по важна от който и да било, с изключение на Уилбър Мерсер. Но Уилбър Мерсер — поправи се Джон, — не е човек, той най-вероятно е някакво звездно присъствие, наложена с космическа матрица върху нашата култура. Поне така съм чувал да говорят хората, така твърди например мистър Слоут. А Ханибал Слоут е човек, който знае. Странно, че момичето е толкова непоследователно по отношение на собственото си име. Може би има нужда от помощ. Бих ли могъл да й помогна? — запита се той. — Човек като мен, особен, пилешка глава. Какво зная аз? Не мога да стъпвам в брак, не мога да емигрирам и някой ден радиоактивният прах ще ме довърши. Нямам нищо, което да предложа.“