Мечтаят ли роботите за електроовце?

— И защо я мъкнеш тук? — ядоса се Слоут. — Занеси я долу, в работилницата при Милт.

Без да мисли, почти механично той протегна ръка и отвори вратата на клетката. Изглежда, в него проговориха дългите години практическа работа.

— Според мен, — заговори сякаш без никаква връзка Изидор, — Бъстър и мерсеризмът се борят за надмощие над душите ни.

— Ако е така, — отвърна невъзмутимо Слоут, — то Бъстър печели.

— Печели засега — възрази Изидор. — Но в края на краищата ще загуби.

— Защо? — Слоут вдигна глава сякаш се взираше в него.

— Защото Уилбър Мерсер се обновява непрестанно. Той е вечен. Когато стигне върха го събарят в бездната на гробищния свят, но той отново се надига от там. И ние всички го следваме. Което означава, че ние също сме вечни.

Приятно му беше, че се изразява така добре. Обикновено, когато разговаряше с мистър Слоут, Изидор заекваше.

— Бъстър е безсмъртен — отвърна Слоут. — Също както и Мерсер. Но те разбира се, никога няма да го признаят.

— Значи затова мистър Бъстър е в състояние да записва четиридесет и шест часово шоу всеки ден?

— Позна — кимна Слоут.

— Ами Аманда Вернер и останалите?

— И те също са безсмъртни.

— Да не би да са представители на висш разум, дошли от друга система?

— Е това вече не знам със сигурност — рече мистър Слоут докато разглеждаше котката. Той свали покритите си с прах очила и надзърна в полу-отворената й уста. — Също както не съм сигурен в случая с Уилбър Мерсер.

След това Слоут избухна в проклятия, които продължиха без прекъсване близо една минута.

— Тази котка, — обяви най-накрая той, — не е изкуствена. Знаех си, че това ще се случи някой ден. Тази котка е мъртва.

Той сведе поглед към трупа пред него. И отново започна да ругае.

В този момент в кабинета влезе Милт Борогроув, облечен в неизменния си мръсно-син комбинезон.

— Какво има? — запита той, приближи към котката и я вдигна.

— Донесе я пилешката глава — обясни Слоут. Никога преди не бе го наричал така.

— Ако е още жива, — предложи Милт, — бихме могли да я отнесем в лечебница за истински животни. Чудя се колко ли може да струва? Някой от вас да има в себе си Сидни?

— З-з-застраховката ни не п-п-покрива ли п-п-подобни случаи? — с мъка изговори Джон. Краката му се люлееха и пред очите му се спусна тъмен воал, в който проблясваха изумрудени искри.

— Покрива — изръмжа след кратка пауза Слоут. — Но ми е жал за животното. Още една невъзвратима загуба. Не разбираш ли, Изидор? Не можа ли да забележиш разликата?

— А аз си мислех, — заоправдава се Изидор, — че просто става дума за прекрасна изработка. Искам да кажа, толкова добре беше направена, че просто…

— Нали знаеш, че Изидор не би могъл да забележи разликата — прекъсна го меко Милт. — За него всички са като живи, дори и изкуствените. Обзалагам се, че се е опитал да я спаси — той се обърна към Джон. — Я кажи какво направи? Помъчи се да презаредиш батерията, нали? Или да потърсиш повредата?