Мечтаят ли роботите за електроовце?
- Автор: Дик Филип Кайндред
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечтаят ли роботите за електроовце?». Краткое содержание книги:
„Странна работа, — помисли си Изидор, — Знам, че е изкуствена и въпреки това тези звуци, които не означават нищо друго, освен че са изгорели няколко съединения карат сърцето ми да се свива. Какво ли не бих дал да мога да си сменя работата. Ако не бях се провалил на теста за интелигентност нямаше да се налага да търпя това позорно положение, с всичките произтичащи от него душевни терзания. От друга страна, синтетичните страдания на изкуствените животни не правят никакво впечатление на Милт Борогроув и на шефа — Ханибал Слоут. Така че, изглежда причината си е в самия мен. Вероятно, когато личността започва да деградира, когато потъваш в гробищния свят на съзнанието, че си особен… най-добре да си мисля за нещо друго.“ Нищо не го подтискаше повече от онези моменти, когато сравняваше настоящите си умствени способности с тези, които бе притежавал доскоро. С всеки изминат ден умът му се лишаваше от поредната порция жизненост и проницателност. Подобно на хилядите особени, разпръснати навсякъде по повърхността на Земята, които бавно се превръщаха в купчини от пепел. Превръщаха се в жив кипъл.
За да се пребори с налегналата го самота Джон включи радиото. От говорителя се носеше добре познатият глас на Бъстър Приятелчето, който и тук, също както по телевизията, забавляваше почитателите си двадесет и три часа в денонощието… останалият един час беше посветен на религиозно усамотение. После следваше десет минутна пауза и всичко започваше отново.
— … радвам, че отново мога да ви я представя в нашето шоу — тъкмо казваше Бъстър. — Нека си припомним, Аманда, че за последен път те посетихме преди два дни. Започнахте ли нови снимки?
— Да, трябвало да започне снимка вчера, но, те искали да стане в седем…
— В седем сутринта? — подхвърли Бъстър Приятелчето.
— Да, това правилно, Бустър, в седем сутринта! — Аманда Вернер избухна в смях, не по-малко знаменит от изкуствено приповдигнатия смях на Бъстър. Аманда Вернер и още няколко красиви, елегантни, едрогърдести чуждестранни актриси с неясен национален произход, плюс една дузина топчестобузи хумористи представляваха стандартния набор от гости в шоуто на Бъстър. Жени като Аманда никога не се снимаха във филми, нито взимаха участие в театрални представления. Те живееха единствено в призрачния, невероятно-красив свят, който създаваше в представите на зрителите Бъстър и се появяваха не по-малко от седемдесет часа седмично, както веднъж бе изчислил Изидор.
И как успяваше Бъстър да записва едновременно своите нескончаеми телевизионни и радио-предавания? Този факт непрестанно озадачаваше Изидор. Как съумяваше Аманда да се появява всеки ден в предаването и то от много години насам? Откъде намираха сили да приказват без прекъсване, часове наред? При това без да се повтарят — поне дотолкова, доколкото бе в състояние да определи Изидор. Репликите им, винаги остроумни, винаги свежи, не звучаха като заучени предварително. Косата на Аманда блестеше, зъбите й грееха, в очите й играеха пламъчета, тя никога не изглеждаше изморена, никога не губеше присъствие на духа, докато Бъстър я засипваше с безкрайните си закачки, шеги и зъбати подмятания. Шоуто на Бъстър Приятелчето се предаваше с помощта на сателит над цялата повърхност на Земята, а също и на колониалните планети. Изпращаха концентриран сигнал дори към Проксима, в случай, че там имаше заселници от Земята. Ако беше достигнал целта си „Саландър-3“, пътешествениците щяха да установят, че Бъстър Приятелчето вече ги очаква на новото място. И сигурно щяха да се зарадват ужасно.
Но имаше нещо в Бъстър, което дразнеше Джон Изидор. Нещо почти незабележимо. По някакъв неуловим, тънък начин, Бъстър се подиграваше с онези, които ползваха емпатичните генератори. Правеше го постоянно. Дори сега.
— … съм недосегаем за камъните — хвалеше се Бъстър пред Аманда. — И ако реша да поема нагоре в планината, обезателно ще взема със себе си бутилка „Будвайзер“!
Студиото избухна в смях и дори се разнесоха ръкопляскания.
— И като стигна там горе, ще ви съобщя най-сетне обещаната грандиозна новина. Не забравяйте, че до изявлението ми остават само десет часа!
— Аз също, дарлинг! — въздъхна Аманда. — Вземи ме. Ще предпазя теб с тяло от камъните.
Зрителите отново се разсмяха и Джон Изидор почувства как в гърлото му се надига безсилен, ням гняв. Защо Бъстър непрестанно излага на присмех мерсеризма? И сякаш никой не го забелязва. Та нали американските и съветските полицейски служби отдавна са заявили, че мерсеризма влияе негативно на престъпността като събужда между хората съчувствие. А човечеството има нужда именно от повече съчувствие, както не веднъж бе заявявал Тит Корнинг, Генералният секретар на Обединените нации. Може би Бъстър ревнува за неговия успех? Да, това е едно възможно обяснение, двамата са в непрестанно съперничество. Но каква е крайната им цел?