Във властта на морето
- Автор: Станчева Антония
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Във властта на морето». Краткое содержание книги:
— Полковникът отиде при баща ти, но тук е и леля ти Фатима.
— Да, Толедо — пристъпи тя към него — Най-после ви открихме. Беше много мъничък, когато се отдели от нас.
И двамата плачеха.
— Благодаря ти, Куинси — продума младежът. — Ти върна семейството ми. Ако с татко се случи най-лошото, не зная какво ще правя. Тук нямам нищо.
— Имаш нас, Толедо!
Той се обърна. Зад него стоеше Севаро със сълзи на очи. Толедо се приближи и го прегърна.
— Добре дошли на индианска земя, чичо — каза той.
— Благодаря, момче. Запозна ли се вече с леля си?
— Да, но това не беше нужно, тъй като още пазя спомени за прекараното с вас време.
— Как е Мануел, капитане? — намеси се Куинси.
— Зле — отвърна със задавен глас Севаро. — Вика те при себе си, но мисля, че няма да издържи пътуването.
— Какво пътуване? — попита Толедо с недоумение.
— Връщаме се в Испания — заяви Куинси.
— Ще вземете и нас?
— Разбира се, Толедо — отвърна Севаро. — Не бих ви оставил тук.
— Но татко е зле — извика той — Не може да пътува.
— Точно затова настоявам да бързаме — отсече Севаро.
— Отивам да го видя — каза Куинси.
— И аз ще дойда с теб — заяви Фатима.
Докато Севаро и Толедо говореха, двамата отидоха при Синята мечка. Той лежеше със затворени очи и дишаше тежко.
— Може ли да вляза? — попита тихо Куинси.
Той отвори очи.
— Влизай, момче — махна с ръка към него. — А, водиш и сестра ми. Добре, добре.
— Как можа да го направиш, Мануел? — започна тя, но Куинси и направи знак да мълчи.
— Имаш право да ми се сърдиш, Фатима, но недей, моля те. Как я караш, лейтенант? Виждам, че си добре. Изучи ли се? — обърна се той към Куинси.
— Обещах ви, че ще уча, синьор, както ви обещах, че един ден ще се върна с капитан Севаро. Ето — аз удържах на думата си.
— Доволен съм от теб, Куинси — той говореше бавно. Всяко движение му причиняваше болка.
— Дай си ръката, момче, така… ти също, Фатима — след което ги погледна в очите. — Аз едва ли ще изкарам и тази вечер… обещайте ми да се грижите за Толедо…
Той плачеше! Куинси и Фатима също!
— Мануел…
— Моля ви… обещайте ми… със задавен глас я прекъсна той.
— Обещавам, че ще направя всичко по силите си, за да помогна на Толедо, синьор — каза Куинси. — И Фатима ще ми помогне, нали така?
Тя кимна утвърдително.
— Добре, момче… простете ми… Фатима, не ме мрази… бях глупав, откъснах ви от себе си… отнех ви щастието да бъдете близо до Толедо… простете на стария човек…
— Прощавам ти, Мануел — изхлипа Фатима — само се успокой, моля те, Толедо ще се върне с нас в Испания, ти също.
— Благодаря ти, Фатима… а сега ме оставете… искам да спя.
Послушаха го! Виждаха колко е слаб Мануел и не спираха да се тревожат за пътуването.
Куинси и Толедо прекараха целия ден, ловувайки край залива, докато Анджела и Фатима се разхождаха с Бронзова звезда и Доминик.
Антонио Севаро прекара деня, бдейки над брат си.
Решиха да преспят на острова и рано сутринта да потеглят на път.
Всички спяха дълбоко, когато се чу пронизителен писък, който отекна дълбоко в тишината.
Първи скочиха Куинси и полковника.
Огледаха се и видяха Сребърен вълк, който държеше запалена факла. Той правеше странни движения и подскоци във въздуха, обикаляйки край запален огън и крещеше неразбираеми думи.
— Какво значи това? — попита Севаро учудено.
— Това е скръбният танц на племето ни. Духът на смъртта е посетил лагера ни — отвърна Толедо, който се бе изправил до чичо си. Хвърли орловото си перо на земята и извика със задавен глас:
— Вождът е мъртъв!
След което падна на колене и зарида!
Всички плачеха!
Скръбта бе огромна както за Куинси, така и за останалите хора в лагера. През цялата нощ индианците пееха, танцуваха край огъня и плачеха, като проклинаха духа на Смъртта и благославяха живота.
Малко преди да се зазори, капитан Севаро приготви кораба за отпътуване и събра екипажа си, като напуснаха Мексиканския залив завинаги.
Заедно с тях тръгна и Толедо Сервантес, който никога вече нямаше да се завърне там!
Няколко седмици по-късно корабът „Герой“ акостира в прекрасния италиански град Венеция, откъдето Куинси трябваше да вземе кораба си. Това означаваше да се разделят отново след престоя си в хотела край пристанището.
Оттам всички щяха да се върнат в родна Испания!
Поглед към бъдещето
Мечти и страхове
Мечта, изтъкана от въздух, земя и небе!
Така Гьоте нарича Венеция!
На моста в началото на града се разхождаха Куинси и Анджела. Имаха какво да си кажат — бяха изминали толкова години от раздялата им — а чудно защо и двамата мълчаха, всеки зает със собствените си мисли.