Във властта на морето
- Автор: Станчева Антония
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Във властта на морето». Краткое содержание книги:
Вече се развиделяваше, а все още не се появяваше никой.
— Може би изчакват да се развидели напълно — предположи тихо Куинси.
Преди някой да успее да каже каквото и да било, от гората изскочиха двама индианци с бронзови лица. В ръцете си държаха томахавки, а единият носеше факла.
Анджела изпищя и припадна в ръцете на Севаро. Дотук бяха стигнали силите й, тя не можеше да понесе повече.
— Кои сте вие? — запита единият от индианците — Какво търсите на нашия остров?
— Ние трябва да питаме кои сте — отвърна гневно Куинси — Защо нахлувате така в лагера ни и плашите жените? И къде сте се научили да говорите нашия език?
— Много сте смел, младежо — отбеляза другият с факлата — С какво име да се обръщаме към вас?
— Ние сме испанци! — намеси се Севаро — Не идваме с лоши намерения. Аз съм капитан Антонио Севаро, управляващ кораба „Герой“. Това е моят асистент Куинси Медейра и моят екипаж. Това стига ли ви? Дано разбирате езика толкова добре, колкото говорите…
— Извинете ме, капитане — прекъсна го Доминик. — Аз също съм от вашият екипаж и мога да кажа мнението си, нали?
Полковникът кимна утвърдително.
— Добре тогава — продължи Доминик — Вие, синьори индианци, не ме познавате. Аз съм чист мексиканец и съм сочен за пример в моя град, както и лейтенант Медейра. Той е имал нещастието да попадне на този остров преди 10 години, но е имал и щастието да попадне на двама добри хорица „като вас“ и така, благодарение на тях е стигнал жив и здрав до Мексико. А аз се казвам Доминик и съм син на Ренато Санчес, директорът на ВВУ „Санта Катерина“. Е, предполагам, че това наистина ви стига.
Те не отговориха, но явно думите му бяха попаднали на място. След кратко съвещание те се обърнаха към Севаро.
— Моля да ни извините, синьор — каза единият от тях — Аз съм Сребърен вълк, а другарят ми се нарича Бронзова звезда. Моля да ни простите, синьор Севаро. Ние не сме лоши хора и не искаме да ви сторим нищо лошо.
— Ти наистина ли си Куинси Медейра? — пристъпи към него Бронзова звезда.
— Да, аз съм! — отвърна по-спокойно той — Тук съм, за да открия хората, които ме спасиха — Синята мечка и Толедо Сервантес. Знаете ли къде са?
— Мисля, че е по-добре да дойдете с нас, синьор. Ще изчакаме момичето да се съвземе.
Докато Фатима и Севаро свестяваха Анджела, останалите събраха багажа и загасиха огъня. Слънцето вече бе изгряло, когато потеглиха. Нямаха нужда от факла.
— Къде ни водите? — попита Севаро.
— В нашият лагер. Вождът на индианците ще се радва да ви види, но той е много болен. Не знаем дали ще оцелее до следващата луна.
— Кой вожд? — попита Куинси.
— Вождът на индианците в този край — Синята мечка — бе ранен смъртоносно преди няколко години. Успяхме да го върнем към живота, но раната бе твърде дълбока и не можа да се изцери напълно. Може дори да не ви дочака.
Севаро бе съкрушен!
Измина целия този път, за да се срещне с брат си, а той бе на смъртно легло.
Фатима крачеше до него. Очите и бяха пълни със сълзи.
Той я погледна. Усети как и неговото гърло се свива на плач.
Когато стигнаха в лагера, видяха, че освен тези индианци, има и много добитък. Очевидно всеки от тях е имал причина да се засели на този пуст остров.
— Елате с мен, синьор — каза Сребърен вълк на Севаро. — Вождът ще ви приеме с радост.
Докато той въвеждаше капитана в колибата на Синята мечка, от друга колиба изскочи млад индианец с перо от орел на шапката си. Той се спусна към Куинси.
В следващия миг очите им се срещнаха!
— Толедо, братко мой — извика радостно Куинси и го прегърна — Как я караш, Орлово перо?
— Не много добре, братко. А ти откри ли семейството си?
— Да, Толедо, и сега съм много щастлив. Запознай се със сестра ми — Анджела — извика той. — Ела да те запозная с моя добър приятел, моля те.
Тя пристъпи към тях.
— Много ми е приятно да се запознаем, синьор — каза тя учтиво — Ние сме ви дълбоко задължени за това, че сте спасили брат ми преди години.
Толедо бе онемял. Такава хубава жена той не беше виждал никога.
Куинси се усмихна и го побутна с лакът — съвземи се.
— Нищо не ни дължите, синьорита. Това беше наш дълг…
— Толедо — прекъсна го Куинси. — Как е баща ти? — той замълча. Спомените изплуваха в съзнанието му.
— На смъртно легло! — отвърна тихо Толедо. Чакаше ви. Къде е чичо ми? — той се огледа.
— Значи знаеш? — извика Куинси.
— Да, братко мой. Когато го раниха, баща ми все повтаряше: „Доведете Антонио“. След като го върнаха към живота, аз го принудих да ми разкаже всичко. Така узнах за останалата част от семейството си, което мислех, че никога повече няма да видя.