Във властта на морето
- Автор: Станчева Антония
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Във властта на морето». Краткое содержание книги:
Най-сетне Анджела реши да наруши това тягостно мълчание.
— За какво мислиш, Куинси? — попита тя.
Той не отговори веднага.
— Мисля за вожда, Анджи, за Толедо, за всичко, свързано с капитана, включително и за теб.
— Знаеш ли, Куинси — въздъхна тя. — Когато преди години прочетох статията за изчезването ти, почувствах как сърцето ми се затваря за света навън. Вината ме разяждаше отвътре, защото не изпълних обещанието, което дадох някога на мама и татко. Теб вече те нямаше, бе изгубен някъде там и аз реших да осъществя мечтата ти. Станах стажантка на военен кораб и скоро ще се върна в родината като пасажер. Сега, когато отново си сред нас, не зная по кой път трябва да поема. Объркана съм и може би малко уплашена от всичко случило се досега.
Куинси я прегърна. Той бе не по-малко объркан от нея.
— Аз също съм уплашен, но се страхувам от завръщането в родна Испания. Не зная как ще ме приемат Ребека и приятелите й, дали ще ми простят за болката, която им причиних.
— Те няма какво да ти прощават, Куинси. Ти трябва да простиш на всички ни за това, че не те открихме навреме, та се наложи ти сам да ни откриеш. Но това вече е минало.
— А капитан Севаро? — запита лейтенантът. — И той ли ще бъде част от миналото ни?
Анджела го погледна озадачено.
— Какво искаш да кажеш?
— Я стига, Анджи! Мислиш ли, че не знам какво става между вас? Вие се обичате, аз съм тук, нищо не ви пречи да бъдете щастливи заедно.
— Грешиш, Куинси! Аз нараних Антонио твърде много. Мразех го, мразех кораба, който те беше отвел. Прехвърлих цялата вина за изчезването ти върху човека, когото ти едва ли не боготвореше. Мечтаех един ден да го срещна, за да излея целия си гняв върху му, и когато това се случи, разбрах, че съм грешала. Но бе твърде късно за мен. Продължих да се преструвам, че нищо не се е случило, докато накрая се уморих. Вече зная, че е невинен. За съжаление е твърде късно да поправя грешката си — тя въздъхна — но да се прибираме, става късно, не искам да се тревожат за нас.
— Аз не мисля, че си допуснала грешка, дори напротив. Според мен още преди да стигнем в Испания, ти и капитанът ще бъдете най-щастливите хора на кораба.
— Не, Куинси — поклати глава Анджела — След всички глупости, които извърших, той не би могъл да ме обича.
— Ти си много дръзка с него — засмя се Куинси — аз не бих посмял да му се опълча. Мисля, че той харесва точно това — непокорността ти. И ще направи всичко възможно, за да те покори. Сигурен съм в това.
Анджела и Куинси неусетно стигнаха до хотела, в който бяха отседнали. Казаха си лека нощ и се разделиха. Беше доста късно през нощта, по всичко личеше, че всички вече спят.
Когато Анджела се прибра в стаята си, откри капитан Севаро, който се разхождаше нервно и дори не я забеляза.
— Какво правите тук, сър? — попита тя изненадано.
— Анджела! — възкликна той с облекчение — Къде беше, по дяволите?
— С Куинси излязохме да се поразходим и изгубихме представа за времето. Предполагам, че всички останали спят. А вие защо сте още буден?
— Мислиш ли, че бих могъл да заспя, без да те целуна и да ти пожелая лека нощ?
Севаро се бе приближил твърде много и тя се отдръпна.
— Мисля, че е време да се прибирате в стаята си, сър — каза учтиво Анджи. — Както виждате, аз съм добре.
— Защо ме отблъскваш, Анджела? — изстена той. — Не разбираш ли каква болка ми причиняваш?
— Простете, полковник, но явно вие сте този, който не разбира. Не ви отблъсквам, просто ви моля да си тръгнете.
— Така ли? — той се разположи удобно на леглото й и я погледна с шеговита усмивка — Е, няма да стане. Какво ще направиш?
Анджела се вбеси.
— Как смеете? Това е моето легло, нямате право да сте тук.
— Продължавай — каза Севаро. — Излей душата си, излей цялата си омраза върху мен.
— Не те мразя…
— Докажи думите си, Анджела.
— Тони — прошепна тя — Защо ми причиняваш това?
— Обичам те, по дяволите — той се изправи — кога най-после ще признаеш, че и ти изпитваш същото към мен?
Анджела се замисли за миг.
— Може би никога… сър!
— Но защо? — Севаро не разбираше. — Какво те спира да го направиш?
Тя се поколеба!
— Казах на брат си, сър, ще кажа и на вас. Допуснах грешка, обвиних ви несправедливо, бях прекалено сурова с вас и признавам вината си. Не разбирам как можете да ме обичате след всичко, което направих.
— Анджела — възкликна полковникът — ти няма за какво да се обвиняваш, нищо не си направила, просто си следвала сърцето си, както правя и аз.