Във властта на морето
- Автор: Станчева Антония
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Във властта на морето». Краткое содержание книги:
На следващата сутрин капитанът стана рано и се зае с приготовлението на „Герой“. Корабът трябваше да бъде добре оборудван с всичко необходимо. Все пак бяха минали много години, откакто Куинси бе напуснал острова, и не се знаеше какво ще открият там.
Въпреки че всички бяха на крак от ранни зори, корабът успя да потегли едва към обяд.
Морето беше удивително спокойно, попътният вятър бе добре дошъл за всички, изобщо, по всичко личеше, че времето не би могло да забави това пътуване.
През целия ден Куинси остана в каютата на Севаро, където двамата усилено разговаряха. Управлението на „Герой“ бе оставено изцяло в ръцете на Доминик. Той вече се бе доказал като опитен моряк.
— Какво мислите за това пътуване, капитане? — попита Куинси — Изглежда, не сте много доволен, че отиваме на острова.
— Не е това, Куинси — въздъхна тежко Севаро. — Изминаха години, откакто брат ми ни напусна, и не знам как ще ме посрещне сега.
— Но, капитане — погледна го недоумяващо Куинси. — Да не искате да кажете, че Синята мечка ще откаже да се върне с нас у дома?
— Не зная — той замълча — Просто се страхувам от тази среща, това е.
— Вие се страхувате? — Куинси не разбираше. — Винаги съм мислил, че няма по-смел човек от вас.
— Лесно е да бъдеш смел пред другите — Севаро стана от мястото си, и започна да се разхожда нервно из каютата. — Трудно е да застанеш сам срещу себе си и да признаеш, че това, от което се страхуваш, е вътре в теб.
— И какво е това, което ви кара да се страхувате, сър? — попита Куинси — От какво се страхувате?
— От страха, Куинси — Севаро внезапно спря и се вгледа в лицето на младежа. — Това, което в момента ме плаши, е страхът, който ме кара да мисля, че на острова вече няма никого.
— Разбрах, сър — промълви Куинси. — Вие се страхувате, че след толкова години няма да откриете брат си, нещо повече, страхувате се, че дори островът е изчезнал и никога вече няма да видите близките си.
Севаро кимна. Дълбоко в себе си той се молеше островът да е на мястото си и обитателите му да не са го напуснали. Възхищаваше се на бързия ум на своя някогашен възпитаник. От все сърце се радваше за успехите му.
— Къде остави кораба си, Куинси? — попита той внезапно.
— Не се тревожете, сър. Акостирахме във Венеция. Когато приберем Толедо и баща му, вие ще се върнете в Испания, а аз и Доминик ще отидем да си приберем кораба.
— Това е хубава идея — засмя се Севаро. — Но ще можете ли да се справите сами по пътя?
— Не ни подценявайте, капитане — отговори на шегата му Куинси. — Забравяте, че съм прекосил океана съвсем сам, покатерен върху обикновен дънер. Освен това ще си имам спътник, а това е вече много. А вие ми по-добре ми кажете какво става между вас и сестра ми.
— Не знам, Куинси — отговори след кратко мълчание Севаро. — Понякога наистина не я разбирам. Мечтата и бе да те открие на всяка цена, а сега, когато завръщането ти е реалност, тя сякаш се отдалечава от мен. Моля те, не ме питай за това. Струва ми се, че когато се върнем в Испания, ще се разделим завинаги.
— Може би, капитане — изгледа го замислено Куинси — може би…
Така в шеги и сериозни разговори премина денят. Вече бе започнало да се свечерява, когато наближиха залива. Решиха да вечерят и веднага след това да си починат, като Севаро останеше на пост за през нощта.
Рано сутринта щяха да стъпят на острова.
Капитан Севаро скърби
Край бреговете на Венеция
Островът не беше се променил много през тези години.
И все пак Куинси нямаше как да не забележи, че северната му страна е почти наводнена, а дърветата — изкоренени.
Какво ли бе ставало тук?
Той с ужас си помисли, че Толедо и баща му са загинали, но се постара да изхвърли тази мисъл.
Оглеждаше се наоколо с надеждата да открие признаци на живот в това запустяло (както изглеждаше на пръв поглед) място.
Някой сложи ръка на рамото му и той подскочи като ужилен.
— Какво ти е, Куинси? — беше Севаро, който го гледаше учудено.
— Ах, вие ли сте, капитане? — въздъхна с облекчение Куинси — Попитахте ли ме нещо?
— Да. Да не би да си уплашен?
— Не, сър. Просто се бях замислил. Стреснахте ме, когато се появихте така изведнъж.
— Помниш ли мястото, където са те настанили Толедо и Мануел?
Той не отговори!
Въпреки че бе разгледал острова, не можеше да си спомни къде е бил. Все пак оставаше надеждата, че още не са обходили целия остров.
— Не, сър — въздъхна той — Може би трябва да търсим на изток — Куинси явно се колебаеше. — Да, ще тръгнем на изток — заяви решително той — Все трябва да открием нещо, нали?