Във властта на морето

— Тук? — попита Анджела ужасена — Но… Куинси… не говориш сериозно, нали?

— Напротив, говоря съвсем сериозно — заяви той, без да я поглежда — Ако нямаш нищо против, ще запалим огън, ще вечеряме и ще разпънем спалните чували.

— Но, Куинси, това е лудост…

— Стига, Анджела — прекъсна я Фатима — Нищо няма да ти стане, ако една нощ спиш под открито небе. Освен това е много приятно.

— Стига приказки — намеси се Севаро. — Не всички от нас са имали честта да попаднат на изоставен остров — добави той, внезапно защитавайки Анджела. — Не се тревожи — обърна се полковникът към нея — аз ще бъда до теб. Нищо няма да ти се случи.

— Благодаря, сър — каза тя тихо и го погледна. Стори му се, че в очите и блещукат сълзи.

Доминик и Куинси запалиха огън, а жените приготвиха вечерята. Няколко часа по-късно огънят вече догаряше и почти всички спяха.

Единствените, които все още будуваха, бяха Севаро и Анджела.

Въпреки страховете си, тя не можеше да позволи на полковника да бди цяла нощ над нея, докато тя спи спокойно под неговата закрила. Но той настоя и тя трябваше да приеме.

— Няма да ти позволя да будуваш цяла нощ — бе заявил. — Освен това скоро бе на легло, а аз не искам да се разболяваш отново.

Не й оставаше нищо друго, освен да отстъпи и да приеме доводите му, но въпреки всичко не можа да заспи.

Една звезда бе приковала вниманието й. Тя се загледа в нея, сякаш я молеше да й покаже верния път. Въпреки жаждата за приключения, Анджела бе достигнала единствената опорна точка, която имаше в този момент до себе си — капитан Севаро.

Тя обърна предпазливо глава към него. Капитанът също беше буден, но очите му не гледаха към нея.

Тежка въздишка се отрони от сърцето й, вгледа се отново в звездата, която сякаш се бе приближила до лагера им.

Усети раздвижване до себе си и се обърна. Севаро се бе изправил и гледаше огромната звезда. Тя последва примера му и застана до него.

— Какво гледате, сър? — попита тя тихо.

— Светлината — прошепна той, без дори да я погледне.

— Мислех, че е звезда — по същия начин каза тя.

— Аз също мислех така, но забележи колко бързо се приближава насам. Според мен зад нас има индианци и ако не се лъжа, едва ли е доброжелателен отряд.

— Страх ме е, сър — тя се бе приближила до него и потреперваше.

— Не се бой, Анджела — прегърна я той. — Аз съм до теб. Щом всички сме заедно, няма от какво да се страхуваме, нали? — той я освободи от прегръдката си и отиде да събуди Куинси.

Побутна го веднъж — дваж, но той не помръдна.

— Куинси — прошепна Севаро — Куинси, събуди се.

— Какво има, сър? — разтърка очи, за да свикне с тъмнината.

— Към нас се приближава някакъв отряд. Събуди останалите. Ще ги посрещнем както подобава.

След по-малко от час огънят гореше с пълна сила, лагерът бе разчистен и всички закусваха прясно уловена риба.

Екипажът очакваше индианците.