Във властта на морето
- Автор: Станчева Антония
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Във властта на морето». Краткое содержание книги:
— Добре, Куинси. Ти ставаш наш водач. Хайде, всички след нас — извика полковникът на останалите, които тревожно се оглеждаха наоколо.
— Има ли диви животни тук? — попита Анджела.
— Не зная какво имаш предвид като казваш „диви животни“ — отговори с усмивка Куинси — Ако говориш за гризли или вълци, не се безпокой, сестричке, няма да им дам да те схрускат — пошегува се той.
— Много смешно — промърмори Анджела повече на себе си, отколкото на брат си. После реши да отвърне на шегата му:
— Ти проявяваш обичайния си хумор, братле, но се обзалагам, че ако мечките и вълците са изгладнели, ще предпочетат теб — я виж как си се загладил.
Това предизвика бурния смях на спътниците им, особено на полковника.
— Е, лейтенант, върнаха ли ти го? — потупа той по рамото намръщения шегобиец. — Браво, Анджела, шегата ти наистина подейства — погледна я той с усмивка.
— Благодаря, сър — тя отвърна на погледа, но не и на усмивката му.
Куинси погледна часовника си. Бяха вървели около час, а все още нямаше следи от хора. Бяха навлезли дълбоко в гората, където подухваше лек ветрец и внезапно почувствал прохладата, той потръпна. Огледа се наоколо и съзря малка полянка сред дърветата, където слънцето все още припичаше.
— Какво ще кажете да починем? — каза той, като потръпна отново.
— Какво има, лейтенант? — засмя се Анджела — Да не би да ви побиват тръпки от гората, или може би ви е страх?
— За ваше сведение, стажант Медейра, не ме е страх нито от дивите зверове, нито от гората, а най-малко от студа. Не забравяйте, че съм преминал през много премеждия, особено след като паднах от борда на „Делфин“, когато бушуваше буря и водата бе леденостудена.
Бяха се разположили удобно на полянката, където останалите от групата слушаха с интерес шегите, които си подхвърляха Анджела и Куинси.
— За второто може и да си прав, Куинси — каза сериозно Анджела — но аз съм стажант де Каста, а не Медейра.
— Какво — обърна се към нея лейтенантът — Как така?
— Ами така, Куинси — Анджела изглеждаше смутена — Смених името си, когато се записах във военноморското училище.
— Но защо? — той не разбираше.
— За да ми отмъсти — намеси се капитанът — Знаеш, че всички са те мислили за мъртъв, с изключение на Анджела и неколцина твои приятели. И кой беше виновен за това? Аз, разбира се, твоят капитан.
— Но, сър…
— Тя не е виновна, Куинси — прекъсна го Севаро — просто е мислила, че аз съм виновен за изчезването ти и е искала да постигне възмездие за теб, и ме е намразила за това, че съм те приел на кораба, при все, че си бил още дете, както ме мрази и сега, за това, че…
— Това не е вярно, и вие го знаете, сър! — прекъсна го Анджела.
— За това, че съм се влюбил в нея, въпреки разногласията помежду ни — довърши Севаро мисълта си, хвърляйки бърз поглед на Анджела.
— По дяволите, Анджи — изруга гневно Куинси — Този човек е лудо влюбен в теб, а ти се правиш, че не забелязваш. Защо искаш да му отмъстиш? Той не е виновен за моето изчезване.
— Това не те засяга, Куинси — каза тихо Анджела.
— Напротив, много ме засяга. Защото само аз бях виновен за това, което ми се случи. Наруших всички военни правила и не изпълних заповедта на своя капитан.
— Не го защитавай, моля те — тя го гледаше като разярен звяр, готова да се нахвърли върху му.
— Не защитавам никого, Анджи. Това е самата истина. Когато капитанът извика: „Всички в каютите!“, видях нещо, което накара сърцето ми да спре. Това беше огромна вълна, която щеше да разбие кораба на парчета. Най-застрашен беше той, защото бе поел руля, а боцманът опитваше да вдигне платната, затова…
— По дяволите, Куинси, млъкни — по лицето й се стичаха сълзи.
— Затова — продължи той — се затичах към него, но за съжаление не успях да стигна навреме, а той дори не ме е чул, че го викам…
— Викал си ме? — Севаро бе изумен.
— Да, сър, преди да се затичам към вас, ви извиках да се приберете, но тъй като не ми обърнахте никакво внимание, реших да действам, и тази постъпка едва не погуби живота ми. Вие не носите никаква отговорност за това.
Полковникът бе онемял!
Този разговор се водеше на полянката, където слънцето вече бе спряло да припича и всички решиха да продължат. Вървяха тихо и предпазливо, всеки от тях бе зает с мислите си.
Най-вече Анджела и капитан Севаро.
Куинси бе разкрил една истина, неизвестна никому досега.
Въпреки че бе разгневен на сестра си за това, че е постъпила в Академията под друго име, той трябваше да признае, че бе много по-смела и дръзка от него.
Като стажант на кораб, той никога не би се осмелил да възрази на своя капитан, а тя го правеше, при това открито. Не можеше да не забележи искрите, които блещукаха в очите им, но как можеше да разбере дали са от гняв, или край тях витаеше любовта?