Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
… По кахления под на огромното и страшно като Дантевото чистилище фоайе на болницата се тътреха тълпи от хора. Имаше всякакви, но повечето бяха старци — никому ненужни, покорни, тихи, отрекли се от всичко… Нямаше къде да се седне, малкото пейки бяха заети и тези, които не можеха вече да ходят или седят, лежаха като мъртъвци… Мама, с разкъсаното си сърце, бледа, сериозна, дори малко чужда, също бродеше сред останалите, изнемогвайки от болки в гърдите и ръката. „Не се тревожи — каза му тя строго. — С мен всичко ще бъде наред. Този път няма да умра. Обещавам.“
… Тази нощ не можа да спи. Влезе в нейната стая, коленичи пред леглото й, което така и не посмя да оправи (стори му се, че не бива да го оправя, че ще наруши нещо — изведнъж стана суеверен), зарови лице в студеното одеяло и започна да се моли. Ще направя всичко, което поискаш, мислеше си той. Ще откажа цигарите. Кълна се. Повече няма да запаля. Нито ще дръпна… Няма да изпия и една чаша дори… Няма да напиша нито един ред… Какво предназначение? Нямам никакво предназначение. И не ще имам. И не ми трябва. Нека само всичко да остане като по-рано… Ще оставя и Лариска, помисли си той с усилие. Знаеше, че мама не харесваше Лариска. Ще я оставя, каза си той. Знаеше, че лъже. През цялото време сякаш чуваше себе си отстрани. Сети се за мърлявото и плачливо момченце в студения коридор и как то си мислеше, че най-страшното вече наближава и нищо не може да му попречи… Стана, върна се в стаята си и изхвърли кутията цигари през малкото прозорче.
… Това продължи девет дни. Мама се чувстваше ту по-добре, ту по-зле. Болката отмина след две денонощия. Отначало Лариска дежуреше при нея нощем, но после мама каза решително: „Не е нужно“. Той всяка нощ се молеше край неоправеното й легло. Нарочно го оставяше така, не чистеше и стаята. Лариска се опита, но той така й се разкрещя, че тя се изплаши и разплака. Не биваше нищо да се пипа. Тъничка като паяжина, но все още достатъчно здрава нишка съединяваше настоящето и бъдещето и не биваше да бъде дори докосвана. Така му се струваше.
… На седмия ден подобрението стана очевидно, но докторката не отвръщаше на неговите умилителни усмивки, клатеше глава и казваше, без да го гледа в очите: „Инфарктът е обширен… Не забравяйте и възрастта…“ Той потискаше пробуждащата се надежда, разбирайки с някакъв пещерен инстинкт, че не бива да се надява, молеше се и се готвеше за съвсем друг живот. Няма да живеем повече тук. Ще се преселим в твоето Костилино, ще купим къщата на Соломатини, която толкова ти хареса. Сигурен съм, че ще я продадат с удоволствие, ще се науча на дърводелство, ще поправя покрива, левия заден венец, ако наистина е изгнил, ще завъдим кокошки… ти толкова искаше това, там ще ти е добре и всяка вечер с теб ще играем на „деветка“ и „кинга“… Заспа така — на колене, заровил глава в неоправеното легло, а в осем часа сутринта зазвъня телефонът. Скочи като ударен с камшик, вече наясно кой и защо се обажда…
По време на погребението грееше слънце и духаше леден, свиреп, безпощаден вятър… Настина жестоко. Боляха го зъбите. Гърлото също. И простреляния гръб под лопатката. Лицето му подпухна, очите се зачервиха и се свиха, тъжни като на болно животно. Той си беше болно животно. Лариска му звънна плахо и той я помоли да го остави сам. Обади се намусеният Виконт, после дойде заедно с изпълнения със съчувствие Мирлин — не ги пусна вътре, защото искаше да е сам. Приличаше на ранен и болен звяр, който искаше да се скрие в гъсталака и там или да оживее, или да издъхне в самота, само в самота… Четеше смъртния акт и документите, свързани с погребението, сякаш се надяваше да намери в тях нещо съществено, но откри единствено описанието на причините за смъртта и се учуди: „атеросклероза на мозъчните артерии“. Защо мозъчните? Нали беше инфаркт — остана озадачен за миг, но тутакси забрави за това. Внезапно му се прииска да чете писмата — неговите към нея и обратното, писмата на леля Лида и на други нейни приятелки, които отдавна не бяха между живите, някакви записки по педагогика и няколкото варианта на автобиографията й… Стана му съвсем непоносимо, занесе ги в банята и се зае да ги гори в печката, без да ги чете, не искаше да чете, не желаеше нито да помни, нито да знае…
… Странно, но тя бе направила точно същото с архива на баща му, когато получи известието за смъртта му — изгори всичко до последното листче вкаменена, мъртва, със сухи очи… (Изплашен и разплакан той седеше в далечния ъгъл и я гледаше, страхувайки се да се приближи: в отблясъците на огъня в сумрака тя му се струваше каменна и непозната.) И все пак какво искаше да унищожи с изгарянето на хартията? От какво да се избави? Кой опънат нерв да изтръгне? Нямаше отговор. Това, разбира се, беше акт на мъка и отчаяние, но имаше ли в него някакъв смисъл? Поне мъничко?…