Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
— Да се съкрати? — попита той за всеки случай.
— Да — отвърна редакторът решително, затвори папката и взе да връзва връзките й.
— До колко страници? — попита Станислав, пресмятайки вече, че епизодът с газката може да бъде безпроблемно изхвърлен.
— До два листа — каза редакторът и му подаде папката.
— Тоест? — обърканото му въображение отказваше да допуска такова тотално съкращаване: две жалки ръкописни листчета.
— Например до петдесет страници.
Ръкописът се състоеше от двеста тридесет и три страници.
— С петдесет страници? — попита Станислав за всеки случай.
— Не. ДО петдесет — редакторът го заля с нов водопад от неразбираеми думи. Той доказваше, че Станислав всъщност е написал не повест, не роман, а разказ и сега трябва да приведе формата в съответствие със съдържанието. Тяхното списание е тъничко и те нямат възможност… Станислав го прекъсна:
— Правилно ли разбирам, че вие искате да съкратя от тази повест сто и осемдесет страници?
— Това не е повест — каза редакторът уморено и вече съвсем ясно. — Това е разказ.
Вечерта те решиха да се натряскат. Виконта пиеше, слушаше оплаквания и проклятия, а сам мълчеше. После каза:
— Забравил си най-главното.
— Нищо не съм забравил — възрази заплашително Станислав. — И никога няма да забравя!
— Забравил си. Забравил си, че всичко… или почти всичко, написано от теб, е истина. Забравил си, че това е ставало с теб. Не с твоя измислен Йосиф, а лично с теб.
Станислав се вторачи в него и изведнъж разбра.
— Да, аз не съм Йосиф — каза той с крива усмивка. — И нямам Мария, а Лариска.
— Не се преструвай на по-голямо магаре, отколкото си — посъветва го Виконта, докато внимателно сипваше спирта в чашите. — Много добре ме разбираш.
— Не се преструвам… — рече Станислав бавно. — Аз наистина не зная предназначението си. Да не мислиш, че не ми е идвало наум, че романът си е роман, а животът си е мой? Но в моя живот не мога да намеря нищо такова, че… Пък и не вярвам в това. Разбери — това не е роман, че да измислям… То трябва да изникне от само себе си… Но няма нищо. Няма нищо такова в моя живот!
— Търси — каза Виконта както преди една година. — Търси: трябва да има! Почти съм убеден, мой Стак, че всеки човек си има свое собствено предназначение. Всеки! Това е хипотезата ми. Някои осъзнават предназначението си и после имената им стават известни на целия свят. Някои грешат по отношение на предназначението си. Те страдат от мания за величие. Повечето смъртни изобщо дори не подозират, че имат предназначение. Не им е даден знак! А на теб ти е даден. Ти си уникален. Така че търси го! Трябва да има нещо!
Животът продължи, сякаш не беше минала цяла година в литературно безумие, сякаш никога не бе измислял друго освен писаните съвместно с Виконта весели куплети: „Ах, девойченце сладко, за ухото си хванала батко! Държиш го здраво, а той примижава.“ Ежеватов буквално изстискваше подчинените си и в главите им — дори насън да ги бутнат — оставаха само разните му там машинни кодове. И когато Мирлин намекваше, че, видиш ли, „не всичко е загубено за нашия роман“, че всеки момент в играта щели да влязат главните му козове, Станислав съвсем откровено го пращаше на майната му.
За отбелязване е, че историята с романа направи огромно впечатление на Виконта, както скоро се изясни. Той недоумяваше как Станислав е успял да го напише. Как! Двайсет години двамата бяха заедно, старателно дращеха по хартията рамо до рамо, трудеха се, страдаха от мъчително творческо безсилие (само чистият медицински спирт, който бяха изпили надвишаваше сто литра), съвсем се бяха отчаяли, бяха на път да зарежат безнадеждното си начинание и изведнъж — те ти булка Спасовден! Старият литературен импотент сам, без чужда помощ, със сигурна ръка написва пълноценно съчинение от десет авторски коли! Къде си, справедливост? Къде си, равенство? Къде си, братство? Или хората вече не са братя? (По този повод Сеня Мирлин казваше: „не всички“. Нещо повече — „не всички братя са братя…“)
Това раздразнително-шеговито (обаче не изцяло и не просто шеговито) хленчене завърши така: един прекрасен ден Виконта дойде при Станислав с шишенце живителна течност в едната ръка и с тънък ръкопис, озаглавен „Импровизатор“ в другата. Това беше разказ дълъг дванайсет страници. Действието се развиваше в Северна Шотландия сред „свеж, опияняващ въздух, силен вятър, солена влага, писъци на морски птици, безкраен пустинен бряг, калунови поля и купища сухи, превити от ветровете дървета…“ — в хан „Крилото на албатроса“. Лирическият герой бе художник (истински чужденец — флегматичен, ироничен, с лула), главният герой, някой си Ерик П. Доваджер, в миналото прочут футболист (Ерик Стена), а днес прегърбен, измършавял, обезобразен човешки остатък, белокос самотник, отблъскващ, но истински джентълмен.