Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Когато се събуди, вече беше ден. Лежеше в реанимацията на висока количка, наоколо нямаше никой. Гърлото го болеше. Прозрачна гъвкава тръбичка съединяваше тялото му с тежка бутилка, пълна с гъста вишневочервена течност. Двата му предни горни зъба наистина ги нямаше и това му се струваше поразително и мъчително неразбираемо. И отново бе безумно жаден.

С течение на времето нещата се изясниха. Обясни му ги веселият, енергичен, никога неуниващ анестезиолог. Оказа се, че упойката е имала върху него („парадоксално“), нестандартно въздействие: дълъг спазъм сковал всичките му мускули. Той престанал да диша (излиза, че ние дишаме посредством специални мускули) и взел да опъва петалата. Наложило се веднага да му вкарат кислород под налягане направо в трахеята. Но челюстите му били сковани от спазъма, както и всички останали мускули и напразно му крещели в ушите да отвори уста. Тогава майор Чьорни, който оперирал, взел решение да му извадят предните зъби и в образувалото се отвърстие да вкарат тръбичката. Така и направили, и то толкова спешно, че му повредили и гърлото, но това е дреболия — утре ще зарасне…

Според думите на жизнерадостния анестезиолог Станислав пребивавал две или три минути в състояние на клинична смърт, измъкнали го ОТТАМ моментално, тъй че не се очаквали никакви вредни последствия. Тъкмо обратното — сега той бил като новороден! На генералния конструктор Корольов, например, не му провървяло — по време на елементарна операция същата упойка имала при него подобно въздействие, но академиците се паникьосали и не успели да го спасят… Тогава дойде лично майор Чьорни и прекъсна тези словоизлияния. Отпрати анестезиолога да си гледа работата и връчи на болния за спомен два черно-зелени камъка, големи колкото лешници — бяха ги извадили от Станиславовите жлъчни канали. После с удоволствие му обясни колко възпален е бил жлъчният му мехур и какво е щяло да се случи с него, ако бяха оперирали дори само час по-късно…