Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Настъпи странно, мъртво време.

Всеки ден идваха нови слухове — понякога забавни, но често страшнички и винаги нелепи.

… Пет-седемгодишни деца изчезвали. След няколко месеца ги намирали в предградията. Живи и здрави, но с ОПЕРИРАНИ очи…

… Бил обискиран апартаментът на известен (дори знаменит и уж напълно благонадежден), при това вече покоен писател. Писателят умрял, погребали го тържествено, както изисквало положението му, и още урната с праха му не била погребана, когато на вратата позвънили цивилни мъже и показали заповед за обиск. Носели металотърсач. Изследвали стените, пода и рамките на картините. Урната също. Небрежно разлистили десетина случайно подбрани книги от огромната библиотека и си тръгнали така внезапно, както били дошли, отнасяйки със себе си неразбираем, наистина кафкиански комплект от: антикварен бронзов прибор за писане; камара листа от бюрото; четири кухненски ножа; едно издание на Батюшков… Без обяснения. И без обвинения. Само едно разпореждане: името на писателя да не се споменава в статии, очерци, рецензии и предговори.

Друг един писател — Каманин, приличен човек, макар и пияница, същият, комуто Сеня искаше да даде романа на Станислав, но така и не успя — според слуховете умрял при странни обстоятелства. Сам ли се бил застрелял на пияна глава, застреляли ли са го — цялото бюро било в кървища и в мозък, дори домашната помощница, която първа го намерила, леко се побъркала от ужас… Москва пое контрола по делото, но така и не се разкри нищо. Което, впрочем, не учуди никого. (Домашната помощничка — това вече бе сигурно — била пратена в лудницата: дали защото бе дрънкала повече отколкото трябва или защото имала нужда от лечение — също не беше съвсем ясно.)

Ни в клин ни в ръкав изгониха половината от работещите в редакцията на „Червена заря“. Говореха, че заради някакво стихотворение, но заради кое именно, никой не знаеше. „Да не заспива рибокът“ — многозначително обясни ситуацията Сеня Мирлин и очевидно беше прав.

Затвориха Института по свръхпроводимост. Кадрите не стрували. Търпението на нашия Областен комитет не е безгранично. Свили си, разбираш ли, ционистко гнездо, разбираш ли…

Появиха се нови вицове за генералния секретар.

„Скъпи и многоуважаеми другарю Генерален секретар на ЦК на КПСС Леонид Илич Брежнев!…“ — „Е защо така официално? Наричайте ме просто Илич16“.

Всъщност вече го наричаха дори по-просто — Льолик.

В музея Льолик разглежда картината „Демон“. „Хубава картина… Красива… — Навежда се, чете месинговата табелка. И не е скъпа! Само В РУБЕЛ…“17

Наближаваха изборите за Върховен съвет. Хората брояха по вестниците колко колектива издигат кандидатурата на този или онзи член на Политбюро. Твърдеше се, че по този начин можело да се установи истинската степен на влияние на тези дейци. Станислав преброи, че Брежнев е номиниран петдесет и шест пъти, Косигин и Подгорни — по двайсет и пет, Суслов и Кириленко — по десет. После идваше Кулаков с пет. Сеня Мирлин дяволски дълбокомислено и много, много убедително коментираше получените резултати, а Виконта свиваше африканските си устни и мърмореше: „Занимавате се с глупости. След десет години тези никой няма да ги помни…“