Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
Разделиха се в три през нощта. Сеня Мирлин хвана такси и се обърна към шофьора с историческия въпрос:
— Уил ю тел аз дъ уей ту дъ Москоу-сити?
Жека и Таня, докато чакаха да завършат преговорите, стояха прегърнати с Виконта и тихо тананикаха с чувство на дълбоко удовлетворение:
Глава втора
Ето че неочаквано дойде време за ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТОТО ДОКАЗАТЕЛСТВО. Случваше се и по-рано да го боли черният дроб — веднъж в Кавказ така го сви, че не му се вярваше да оживее, но всичко мина без тежки последствия. Пооправи се с английска сол и но-шпа, а и привикна да дъвче захар по време на пристъпите. Мама веднъж бе казала: „Черният дроб обича сладко“ и той свикна да яде захар и да пие слаб чай, когато го заболи и мъчи цяла нощ (след препиване, след тлъсто или пържено ядене и понякога просто така, без определена и видима причина), да седи сгърчен и да чете някоя глупост. Към сутринта обикновено пристъпът отминаваше и животът ставаше по-поносим, макар че трябваше да се пази диета.
Сега обаче не го отпускаше. Болеше го и на следващия ден. Не му минаваше цяла седмица. Не го мъчеше кой знае колко (в Кавказ беше по-страшно), но затова пък го държеше непрекъснато, упорито и някак съвсем безнадеждно. Гризеше го мълчаливо и заплашително.
Лариска се измъчи с него — той не искаше да отиде в болницата, не пожела и да извикат лекар, надявайки се, че ще се размине. Но не му минаваше. На осмия ден Виконта, без да пита никого, доведе познат доктор от Военномедицинска академия, полковник — румен, дяволски интелигентен, покрит на всички видими места с рядък златист пух. Полковникът опипа красногоровския корем с хладни меки пръсти и каза: „Вашата болест, Станислав Зиновиевич, за съжаление е следствие от терапевтичен хирургически проблем…“ И го каза така, че Станислав веднага се предаде. Впрочем той вече нямаше сили да се съпротивлява — през изминалата седмица така се измъчи, че бе готов на всичко.
В болницата набързо (с връзки, разбира се) го подготвиха и веднага го откараха в операционната. Лежеше по гръб на количката, матовите плафони плуваха над него и той си мислеше, че е напълно възможно те да са последното, което вижда.
Над операционната маса яростно блестяха прожектори, беше студено, докторите разговаряха тихо и неразбираемо, после (той не гледаше) нещо се впи в китката му, стори му се, че са железни нокти, но просто му вкараха във вената анестезиологичен разтвор. Гласовете се отдалечиха и се превърнаха във фон, неизвестно защо светлинен, а не звуков, после той пропадна в нищото, изплува, нищо вече не чуваше, виждаше само светлините на прожекторите, отново се потопи и отново изплува — този път за последно.
Ослепителната светлина стана тъмнина и в същото време си оставаше светлина. Беше толкова странно… така мъчително странно… Но му донесе облекчение. Нищо друго нямаше освен тъмнина, тъмнина от ослепителна светлина и дългоочаквания покой…
Наистина чуваше и глас, който изникна от нищото внезапно — отвратително висок, звънтящ, с реверберации20.
„… Красногоров, шибан идиот! Отвори си устата! Устата отвори, Красногоров, мамка ти! Устата!!!“ Но беше късно: вече всичко наоколо умираше, дори ослепителната светлина, тъмнина от светлина, черна тъма… и гласът също умираше нямаше къде да се дене в това всеобщо умиране, той умираше… той умря… „Красногоров! Устата! Педераст мръсен, отвори си устата!!!“ И всичко изчезна. Събуди се, без да знае нощ ли е или ранно утро — беше сумрачно и дори тъмно, виждаха се някакви бели високи кревати, много го болеше гърлото, сякаш имаше ангина, струваше му се, че устата му е пълна с кръв и беше безумно жаден. „Вода“ — каза той, но се чу само стон. Гласът му бе пресипнал и тих, никой не го чу и никой не се появи. Отново повика и отново без резултат. Обръщаше подутия си грапав език, опитвайки се поне да оближе устни, и внезапно откри — по-точно стори му се, че е открил — липсата на предните си зъби. Беше като в тежък кошмар. Вяло местеше езика си напред-назад, опитвайки се да разбере, дали само му се струва, или наистина беше така. Предните горни зъби ги нямаше. Къде се бяха дянали? Не можеше нищо да си спомни и не разбираше какво става. Къде са ми зъбите? До него безшумно изникна бяла фигура и той усети между устните си хладен порцеланов чучур, от който потече вода! Преглътна няколко големи глътки, превъзмогвайки болката в гърлото, и попита: „Къде са ми зъбите?“. Фигурата мълчеше, може би не разбра за какво става дума и реши, че болният бълнува. Чучурчето отново влезе между устните му. Никога по-рано обикновената хладка вода не бе му носила такава наслада! Отново заспа, сякаш пропадна в пропаст.
20
Реверберация — ефект на отражението на звуковите вълни от стените, използван при проектиране на концертни зали — Бел.прев.